— Сега доволен ли си? — попита Делфуенсо.
— Малко старомодно, не мислиш ли? — подхвърли Ричър. — Едно време наистина са смятали челния разрез за проява на майсторство и стил. На практика обаче той е бил излишен. След като така и така ще забиеш двайсет-сантиметрово острие в корема на противника, какво ти пука дали и как си го заслепил.
— Както и да е. За мен убийството е било оправдано.
— Съгласен съм. Не споря. Какво се случва след това?
— Тръгват да бягат. Червената кола не им харесва. Убедени са, че рано или късно местните ченгета или лошите ще тръгнат да я търсят. А вероятно и едните, и другите. Маккуин знае къде съм. Знае го още от самото начало. Затова се насочва към Син Сити. Прави се, че не знае къде точно отива и когато уж случайно открива моето шеви, предлага да го задигнат. Кинг няма нищо против.
— На практика обаче не го крадат в буквалния смисъл на думата.
— Не са могли да го отворят. Колата е нов модел, с куп системи за сигурност. Алармата се включва. Аз погледнах през прозорчето на дамската тоалетна и веднага разбрах какво се случва. Двамата стояха пред колата като пълни глупаци. Реших да изляза — все едно че току-що съм приключила работа. Очаквах да ме заплашат с оръжие и да ми вземат ключа. По-късно Маккуин сподели, че и той е очаквал същото. В най-лошия случай щял да ме фрасне по главата. Но Кинг бил на друго мнение. Не искал свидетели. Затова предпочел цялата история с отвличането. Взема сервитьорката за заложница и екшънът започва.
— Маккуин познавал ли е човекът в бункера?
— Не. Каза, че за пръв път го вижда.
— Значи и ти не си знаела кой всъщност е той. И не си имала възможност за новини в реално време в продължение на цяло денонощие. Също като нас. А Канзас Сити не си прави труд да те информира, защото си никоя.
— В какъв смисъл да ме информира?
— Доколкото ни е известно, убитият е бил резидент на ЦРУ — поясни Соренсън.
Делфуенсо помълча известно време, после каза:
— Трябва да проверя.
Отвори библията, извади джиесема и включи зарядното. После натисна някакъв бутон и го задържа в продължение на две дълги секунди. Дисплеят светна. Върху него беше изписано текстово съобщение. С главни букви.
— Извънредна ситуация — обяви тя. — Маккуин току-що е изчезнал от радара.
61
Делфуенсо набра някакъв записан в паметта номер и получи последната информация. Изчезването на Маккуин от радара било просто един фигуративен израз. На практика сигналите на неговия джипиес изчезнали от екрана на нечий компютър. Той бил оборудван с два чипа — единият в телефона, а другият отзад в колана на панталона му. С тяхна помощ записвали движенията му в продължение на цели седем месеца. Но преди час сигналът прекъснал и повече не се появил. И двата чипа изключили в рамките на секунди. Вероятността да са се повредили едновременно била толкова нищожна, че никой не си направил труда да я обсъжда. Всички приели, че Маккуин е в беда.
— Къде е бил засечен за последен път? — попита Ричър.
— На обичайното място.
— Тоест?
— В едно скривалище на „Уадия“.
— Къде се намира то?
— Близо до Канзас Сити.
Ричър помълча за момент, после попита:
— Твоите хора имат ли план?
— Няма да забъркваме момчетата от Канзас Сити. Това е решено отдавна. От този момент нататък те са напълно изолирани. Няма как да ни помогнат при такъв проблем. Като нищо може да се окаже, че именно те са го причинили.
— И какъв е планът?
— Отряд за бързо реагиране директно от Куонтико.
— Кога?
— Незабавно.
— Тоест?
— След осем часа са в Канзас Сити.
— Това ли значи „незабавно“?
— Огромна страна сме. Нужно е и време за организация.
— Осем часа са прекалено много.
— Знам.
— Но ние сме тук. И тримата. Намираме се само на сто и шейсет километра от Канзас Сити. Това означава два часа, а не осем.
Дискусия нямаше. Ричър не очакваше да има. Изчезнал бе агент под прикритие. Неписаните правила на ФБР едва ли бяха по-малко строги от тези на армията. Работата под прикритие бе най-трудната работа на света. Единственият начин да бъде поносима бе оперативният агент да знае, че го наблюдават хора, които ще реагират незабавно, ако попадне в беда.
Дадоха си три минути за подготовка. Ричър не се нуждаеше дори от тях, тъй като нямаше багаж в стаята си. Четката за зъби беше в джоба му, което означаваше, че е готов. Делфуенсо употреби времето, за да напише бележка на Луси, а Соренсън — за преобличане. Използва дрехите, подредени на купчинки върху леглото. След което се пошегува, че им предстои една „дънкова“ нощ.
После настъпи неизбежната пауза. Затишието пред бурята.
Делфуенсо погледна Ричър в очите.
— Не забравяй, че „Уадия“ знае името ти и разполага с описанието ти — рече тя.
— Знам — кимна Ричър.
— А Маккуин почти сигурно им е казал, че ти си ликвидирал Кинг. Това също не го забравяй.
— Ти какво, да не си ми майка? Престани да се тревожиш за мен!
