Разлетият сок щеше да остави петно, може би голямо, което обаче не можеше да покрие цялата книга. Част от нея щеше да остане неувредена. Намокрените страници щяха да се издуят, но другите нямаше как да претърпят промяна. Ричър беше виждал книги в подобно състояние. Обикновено изцапани с кръв. Но никога равномерно и навсякъде.
Взе един от гребените на Делфуенсо и заби тънките му зъбци между корицата и слепените страници. Натисна го нагоре и надолу, докато оформи тънки пролуки в плътно слепената маса. После заби нокти в пролуките и ги заплъзга рязко наляво-надясно.
Корицата се отлепи и книгата се отвори.
Оказа се, че вътрешността е изрязана с бръснач и на нейно място има дупка с добре оформени очертания, приблизително правоъгълна, с размери осемнайсет на петнайсет, дълбока около пет сантиметра. Почти цялото книжно тяло липсваше. Това беше причината да се използва лепило. За изграждането на стени. Тънки, но здрави. Наподобяваше кутия за бижута.
Но вътре нямаше никакви бижута.
Дупката беше оформена така, че да побере три неща — автоматичен пистолет „Глок 19“, мобилен телефон „Епъл“ в комплект със зарядно и тънко калъфче за лични документи.
„Глок 19“ беше компактната версия на „Глок 17“. Десетсантиметрова цев, по-малък и по-лек. Общопризнато дамско оръжие.
Лесно за скриване в женски дрехи.
Беше зареден с осемнайсет 9-милиметрови патрона „Парабелум“. Седемнайсет в пълнителя и един в цевта, готов за стрелба. Този модел нямаше ръчен предпазител. Просто се прицелваш и стреляш.
Телефонът беше изключен. Празен екран, лъскаво черно капаче отзад, с малка сребриста ябълка, отхапана отдясно. Ричър нямаше идея как да го включи. Би трябвало да има бутон или комбинация от бутони, които задействат апарата след едновременно и малко по-продължително натискане. Зарядното представляваше бяло кубче, пригодено за включване в мрежата от едната страна и сложен правоъгълен жак накрая на дълъг бял кабел.
Калъфчето за документи беше от фина черна кожа. Ричър го отвори. Приличаше на миниатюрна книга. Лявата страница представляваше цветен щит, около който беше изписано
Специален агент Карън Делфуенсо.
Ричър върна вещите в издълбаната библия и притисна корицата върху повредите, които беше причинил. После тихо се плъзна покрай спящото дете и се измъкна навън. Насочи се към двете жени, които продължаваха да стоят на пътеката.
Соренсън говореше нещо с равнодушен глас, колкото да мине времето. Делфуенсо изглеждаше отегчена и малко нетърпелива. Доловиха скърцането на чакъла под обувките му и се обърнаха.
Ричър размаха библията и подхвърли:
— Хайде да се помолим.
60
Оставиха Луси да спи сама. Делфуенсо изрази мнение, че това не крие рискове. Обектът се охранявал добре, а Луси обикновено не сънувала кошмари и рядко се будела нощем. Отидоха в стаята на Соренсън, която беше № 9. По-близо до стаята на Ричър. Тя още не беше влизала в нея, тъй като Ричър я пресрещна, преди да стигне до вратата.
Влязоха. Ричър забеляза, че са се озовали в огледално копие на собствената му стая. Два фотьойла, легло персон и половина, две спретнати купчинки с дрехи, но в дамски вариант — идентични с дрехите на Делфуенсо. Със сигурност и банята беше заредена със същите кремове, лосиони и кърпи.
Делфуенсо се отпусна на единия фотьойл и Ричър ѝ подаде библията. Тя я притисна в скута си — като жена, която пази чантата си от крадци.
Соренсън седна на леглото. Имаше право на избор, защото стаята все пак си беше нейна. Ричър се настани в другия фотьойл.
— Вероятно разбираш, че имам милион въпроси — каза той.
— Поставяш всички ни в много трудна ситуация — поклати глава Делфуенсо. — Не биваше да ровиш в чантата ми. Това със сигурност е незаконно.
— Време е да пораснеш — отвърна Ричър.
— Претърсиха ли ви, когато пристигнахте тук? — попита Соренсън, обръщайки се към Делфуенсо. — Или преди да ви докарат?
— Не.
— Нито пък мен — добави Ричър.
— Ще се съгласите, че това е доста сериозен пропуск — каза Соренсън. — Досега си мислех, че колегите от Канзас Сити са достатъчно опитни, за да не допускат подобни неща.
Делфуенсо сви рамене.
— Аз не съм изненадана, защото играех ролята на случайна и безпомощна жертва — каза тя. — Но това не важи за Ричър, чието положение така и си остана неизяснено.
— Това означава ли, че Канзас Сити не знае коя си? — попита Ричър.
— Естествено, че не знае. Иначе нямаше да попадна в проклетия им пленнически лагер, нали?
— А коя си ти?
— Не желая да говоря по този въпрос.
