Намираха се само на няколко минути от тунела на обсерваторията. Накрая се озоваха пред
масивна стоманена врата, подобна на тези, които бяха виждали и в другите тунели, и в
същото време различна. Дебелата стомана беше огъната навътре като кора от портокал.
Дзавала се приближи и предпазливо я докосна.
- Това трябва да е вратата, която главорезът на Фошар изби.
Остин взе картата и посочи линията на един тунел.
- Ние сме тук. Минаваме през вратата, свиваме надясно и ни остават към седемстотин
метра до обсерваторията. Добре е да бъдем нащрек и да се движим колкото е възможно по-
тихо.
- Ще направя всичко възможно, за да не тракам със зъби, но няма да е лесно.
Безгрижните им шеги биха заблудили всеки, който
не ги познава. В действителност и двамата добре съзнаваха опасността, пред която се
изправят, и това яСно си пролича по старанието, с което провериха оръжието си. Когато
навлязоха в главния тунел, Остин шепнешком описа на Дзавала разположението на
лабораторията, стълбището към обсерваторията и ледената камера, в която беше погребан
Жул Фошар.
Малко преди да стигнат фургоните на лабораторията, Дзавала отново закуцука. Удареното
коляно му създаваше сериозен проблем. Той предложи на Остин да продължи сам и да го
настигне след минута. Кърт реши най-напред да провери фургоните. Прозорците им бяха
тъмни и той предположи, че Емил и хората му са обсерваторията. Разбра, че е сгрешил, когато
зад гърба му безшумно се отвори врата и мъжки глас му заповяда на френски да вдигне ръце
и бавно да се обърне.
На мъждивата светлина Остин различи тромав силует. За миг проблясна дуло на пистолет,
насочен право към него.
- Здравейте - каза Себастиян учтиво. - Мастър Емил ви очаква.
Крайпътното бистро се оказа истински оазис за семейство Траут, които не бяха спирали целия
ден. Отправиха се към вратата на някогашната ферма и не след дълго седяха в трапезария,
гледаща към красива цветна градинка. Спряха, за да утолят глада и жаждата, но извадиха
наистина голям късмет. Освен отлична храна, се оказа, че заведението предлага и безценна
информация.
Дочул, че Пол и Гамей говорят на английски, младият и красив собственик се приближи към
тях и се представи. Казваше се Бертран, Берт за по-кратко, и няколко години бил главен готвач
в Ню Йорк, преди да се върне във Франция и да отвори собствен ресторант. Много се зарадва
на възможността да упражни английския си, а те с добронамерено търпение отговаряха на
многобройните му въпроси за Съединените щати. Като фен на „Джетс”, Берт се интересуваше
най-вече от футбол. А като истински французин, беше не по-малко заинтригуван от Гамей и
необичайното й име.
- Тя е красива! - възкликна печатлен той. - Наистина е много красива! А откъде това
необичайно име? - обърна се Берт към Гамей.
- Идея на баща ми - отвърна тя, - беше почитател на виното, а цветът на косата ми му
напомнял за гроздето, от което се прави божоле.
Берт изгледа възхитено дългата й коса и блестящата усмивка.
- Баща ви е бил щастливец с такава прекрасна дъщеря, а вие, мосю Траут, имате късмет с
толкова красива съпруга.
- Благодаря! - отвърна Пол, като я прегърна през раменете с жест, който красноречиво
говореше: „Гледай, но не пипай”.
Берт се усмихна, разбрал посланието, и отново се превърна в професионален домакин.
- Какво ви води насам - работа или удоволствие?
- По малко и от двете - отвърна Гамей.
- Имаме малка верига от винарни в района на Вашингтон - започна Пол,следвайки
историята, която предварително съчиниха с Гамей. Подаде му една от визитките, които
набързо бяха отпечатали на летището в Париж. - При пътуванията си се оглеждаме за малки
лозя, които биха могли да предложат нещо специално на изисканите ни клиенти.
Берт плесна с ръце.
- Попаднали сте на точното място, мосю Траут. Виното, което пиете, е от едно имение
недалеч от тук. Мога да ви запозная със собственика.
Гамей отпи от чашата си.
- Силно червено вино. Зряло и жизнено... Примамливи нотки на малина.
- Има нещо палаво в него, което особено ми допада - присъедини се Пол, - съчетано с едва
доловим нюанс на пипер.
И двамата бяха почитатели на хубавата бира, а познанията им за виното се ограничаваха със
запомненото от етикетите, но Берт кимна доволно.
- Наистина сте познавачи!
- Благодаря - рече Гамей, - можете ли да ни предложите и нещо друго?
-Да, мадам Траут, много варианти. - Берт надрас ка набързо няколко имена на една салфетка,
която Пол прибра в джоба си.
- Някой спомена още едно - замисли се Гамей, -как му беше името, скъпи?
- Фошар?
- Точно така! - Тя се обърна отново към Бертран. - Имате ли тяхно вино?
- Боже мой, как бих искал! Превъзходно вино! Продукцията им е много ограничена и се
изкупува от разни богаташи, предимно европейци и американци. Дори да можех да се добера
до него, то ще е прекалено скъпа за моите клиенти. Говорим за хиляди долари за бутилка.
- Наистина ли? - изненада се Гамей. - Много бихме искали да посетим това имение и да
видим дали виното им наистина оправдава подобна цена.
Берт се поколеба, а красивото му лице се смръщи.
- Не е далеч оттук, но семейство Фошар са... как да се изразя... чудаци.
- В какъв смисъл?
