и се превърна в хеликоптер, по-малък от предишния. Спусна се над езерото, направи кръгче
около централата и кацна сред облак прах на площадката до първия.
Още преди роторът да спре, от хеликоптера скочи слаб мургав мъж, който махна на Остин за
поздрав. Джо Дзавала се приближи с лека пружинираща походка и едва забележимо спортно
полюшване на раменете. Отпуснатият му стоеж беше спомен от времето, когато се биел като
боксьор средна категория, за да се издържа в колежа. Липсата на белези по красивото му лице
показваше, че явно го е бивало.
Общителният, тих Дзавала беше нает от адмирал Сандекър веднага след завършването на
колежа „Ню Йорк Маритайм” и оттогава насам беше незаменим
член на Специалния екип. Бяха работили заедно с Остин по много задачи. Имаше гениален
технически ум и беше умел пилот, с хиляди летателни часове на хеликоптери, малки и
турбовитлови самолети зад гърба си.
Няколко дни по-рано пътуваха заедно до Франция. След това Остин пое към Алпите, а Джо
остана в Париж. Като специалист по проектирането и строенето на подводни средства, той
беше помолен да се включи в дебат за и против човешките екипажи, спонсориран от Френския
институт за морски изследвания и разработки.
Остин се обади на Дзавала по мобилния телефон, веднага щом научи за инцидента в тунела.
- Извинявай, че прекъсвам престоя ти в Париж -каза той по телефона.
- Не само това прекъсваш. Един член на Националната асамблея ме разведе из града.
- Така ли? Много любезно от негова страна.
- От нейна. Казва се Дениз. След обиколката на Париж решихме да отидем в планината,
където младата дама има вила. В момента съм в Шамони.
Остин не се изненада ни най-малко. С дълбоките си топли очи и гъста черна коса Дзавала
приличаше на по-млада версия на актьора Рикардо Монталбан. Приятната му външност,
добродушен чар и интелигентност го правеха обект на желанието за много от неомъжените
жени из Вашингтон. Всъщност Дзавала привличаше нежния пол, където и другаде да отидеше.
Понякога това разсейване дразнеше Остин, особено по време на мисия, но сега беше добре
дошло. Шамони беше съвсем близо.
- Още по-добре. Трябва ми помощта ти.
По напрежението в гласа му Дзвала разбра, че положението е сериозно.
- Тръгвам!
Сега, на голия хълм над езерото, двамата си стиснаха ръцете и Остин отново му се извини, че е
осуетил интимния му живот. На устните на Дзавала заигра лека усмивка.
- Няма проблем, братле. Дениз също е държавен служител и напълно ме разбра, когато й
казах, че дългът ме зове. - Той погледна хеликоптера. - Даже се обади тук-там да ми осигури
транспорт.
- Тогава й дължа бутилка шампанско и цветя.
- Винаги съм знаел, че си истински романтик. -Дзавала се огледа. - Красиво място, макар и
малко мрачно. Какво става?
- Ще ти обясня по пътя - отговори Остин и се запъти към хеликоптера.
След секунди вече бяха във въздуха. Докато летяха над глетчера, Остин накратко му разказа за
случилото се.
- Дяволска работа! - рече Дзавала, като чу историята. - Съжалявам за приятелката ти. Скай
ми звучи като човек, с когото бих искал да се запозная.
- Надявам се да имаш това удоволствие - каза Остин, макар да знаеше, че шансовете не са
на тяхна страна и с всяка следваща минута намаляват.
Той насочи Дзавала към долината, която му показа Лесар от покрива на електроцентралата.
Кацнаха на едно що-годе равно петно земя между скалите и зъберите. Взеха фенерчето от
сандъчето за спешна помощ на хеликоптера и тръгнаха нагоре по склона. Влагата и студът,
които лъхаха от ледника, ги пронизваха през дебелите якета. Входът към тунела беше изрязан
в бетон. Мястото около него беше осеяно с
миниатюрни каньончета. Влязоха в тунела, който по размери приличаше на онзи зад
електроцентралата. Леко наклоненият под беше мокър, а след няколко крачки започнаха да
газят вода.
- Не е най-романтичното място на света - отбеляза Дзавала, взирайки се в тъмнината.
- Така си представям река Стикс - отвърна Остин. Той се загледа в черната вода и изведнъж
усети прилив на енергия. - Да се връщаме в електроцентралата!
Още щом хеликоптерът докосна площадката, отвътре излязоха Друе и останалите.
Французинът бързо се приближи и поздрави Остин.
- Дължа ви извинение за поведението си преди малко, мосю Остин - каза той. - Не бях
запознат с всички факти около тази ужасна ситуация. Разговарях с шефовете си и
американското посолство, които ми обясниха за вас и НАМПД. Не знаех, че в тунелите под
ледника има френски граждани.
- Националната им принадлежност ли е най-важното?
- Не, не, разбира се! Inexcusable!2 Ще се зарадвате, като ви кажа, че вече повиках помощ.
Спасителният екип е на път.
- Това вече е нещо. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?
Друе се поколеба, съзнавайки, че отговорът няма да прозвучи задоволително.
- Три или четири часа.
- Сигурно ви е ясно, че тогава ще бъде твърде късно.
Друе кършеше ръце от притеснение.
- Поне ще можем да извадим телата. Нищо повече не мога да направя.
- Аз обаче мога, мосю Друе. Ще се опитаме да ги
извадим живи, но ще ни трябва помощта ви.
_ Не говорите сериозно! Горките хора са затворени под двеста и четирийсет метра лед. - Той
