- Нека се разходим - предложи Скай. - Трябва да взема нещо, което оставих в централата.
- Този господин явно не е доволен от своите петнайсет минути слава - изкоментира Дзавала
за Jlecap. - А сега, ако повече нямате нужда от услугите ми...
Остин сложи ръка на рамото му.
- Не ми казвай, че ще избягаш от това райско местенце, за да се върнеш в Шамони при
френските целувки.
Дзавала проследи с поглед Скай.
- Струва ми се, че не съм единственият, който се наслаждава на местните деликатеси.
- Има много, докато те настигна, Джо. Първата ни среща с младата дама тепърва предстои.
- Е, аз съм последният, който би застанал на пътя на една истинска любовна история.
- И аз така - съгласи се Остин, като го изпрати до хеликоптера. - Ще се видим в Париж!
Задръстването беше кошмарно дори за вашингтонските стандарти. Пол Траут седеше на
волана на своя „Хъмви” и гледаше апатично безкрайния килим от автомобили, покриващ
авеню „Пенсилвания”. Изведнъж се обърна към Гамей и каза:
- Хрилете ми започват да се затварят.
Гамей завъртя очи по типичния начин за съпруга, отдавна свикнала с чудатостите на мъжа си.
Знаеше какво предстои. В семейството на Пол всъщност не се шегуваха, като казваха, че ако
един Траут остане далеч от дома си за по-дълго, започва да диша като риба на сухо. Затова и
не се изненада, когато той направи забранен обратен завой, изразявайки презрението си към
правилника, с което масачузетските шофьори са сякаш закърмени.
Докато Пол караше така, сякаш се намира на маневри на операция „Пустинна буря”, тя се
обади по мобилния телефон, за да направи самолетни резервации и да уведоми офиса на
НАМПД, че ще отсъстват няколко дни. Минаха през къщата си в Джорджтаун като ураган,
събраха багажа си и хукнаха към летището.
По-малко от два часа след кацането им в Бостън те вече бяха в Кейп Код и се разхождаха по
„Уотър Стрийт” в Уудс Хоул, където Траут беше роден и израснал. Главната улица на Уудс Хоул
беше не повече от четиристотин метра, притисната между соленото езеро и пристанището и
оградена от двете страни от
сградите на различни организации за морски и екологични науки.
Най-забележителната сред тях беше световноизвестният Океанографски институт „Уудс Хоул”.
Близо до него се намираше старото достолепно здание от тухла и гранит на Морската
биологична лаборатория, чиито научни програми и библиотека от близо двеста хиляда тома
привличаха учени от всички краища на света. От нея пеша можеше да се стигне до
Националния морски аквариум. В покрайнините на селото бяха разположени Американският
институт по геология и десетки други морски институти и частни компании, произвеждащи
високотехнологични уреди и екипировка за океанолозите по целия свят.
Откъм пристанището и островите Елизабет се носеше лек бриз. Траут спря на малкото мостче,
което разделяше Езерото на змиорките от Големия залив, и напълни дробовете си със солен
въздух. Изглежда имаше нещо вярно в шегата за хрилете. Сега отново дишаше.
Траут беше син на местен рибар. Майка му и баща му още живееха в малката къщичка в Кейп
Код, където беше израснал. Интелектуалният му дом беше Океанографският институт. Като
момче изпълняваше дребни задачи, които му поставяха някои от учените в института, и те
именно го насърчиха да специализира дълбоководна геология. Това по-късно го отведе в
НАМПД и техния Специален екип.
Само няколко часа след пристигането си Пол беше успял да мине през дома си, да се обади на
няколко роднини и заедно с Гамей да обядват в едно местно кръчме, където познаваше
всички на бара. После започнаха обиколките. Докато един колега в Лабораторията за
дълбоководно потапяне на Института
го запознаваше с най-новите автономни средства за придвижване под вода, телефонът
иззвъня.
- За теб е - каза той и подаде слушалката на Траут.
Прогърмя силен глас.
- Здрасти, Траут! Сам Озбърн е. Чух в пощата, че си се върнал. Как сте с прекрасната ти
съпруга?
Озбърн беше фиколог, един от най-известните учени в света в областта на алгологията, науката
за водораслите. След години преподавателска дейност той продължаваше да говори с два-три
децибела над нормалното.
Траут не си направи труда да го пита как го е открил. В село като Уудс Хоул нищо не можеше
да се скрие.
- Благодаря, добре сме. Много мило, че се обаждаш.
Озбърн се прокашля.
- Ъъ, всъщност не търсех теб, а жена ти.
Траут се усмихна.
- Напълно те разбирам. Все пак Гамей е доста по-симпатична от мен.
Той й подаде телефона. Гамей Морган-Траут наистина беше привлекателна жена - не бляскава
или крещящо сексапилна, но повечето мъже я заглеждаха с интерес. Имаше слънчева усмивка
с малка портичка на горните зъби като актрисата Лорън Хътън. Беше висока - метър
седемдесет и осем, и доста слаба за ръста си - шейсет и един килограма. Дългата й коса, която
обикновено носеше навита на спирали, беше тъмно червена и тъкмо заради нея баща й,
почитател на хубавото вино, я беше кръстил на сорта Божоле.
По-открита и жизнена от съпруга си, тя се сработваше добре с мъжете. Тази й дарба датираше
още от детските й години в Уисконсин. Баща й, преуспял строителен предприемач, я
насърчаваше да се състезава с
