учените в лабораторията.
Какъв глупак е бил!
Вече беше сигурен, че трябва да бяга. Но къде? Първото, което му дойде наум, беше
Монемвасия. Градчето беше популярно място за почивка за гърците, а повечето чуждестранни
туристи отиваха там само за по един ден. Така се озова тук.
Докато размишляваше над събитията, които го доведоха в Гърция, се появи Ангело с един
брой на „Ин-тернешънъл Хералд Трибюн” в ръка. Каза, че имал малко работа, но щял да се
върне до час. МакЛийн кимна и отпи от кафето, наслаждавайки се на силния му вкус.
Прехвърли набързо обичайните новини за икономически и политически кризи. Погледът му
беше привлечен от едно заглавие в международните новини:
„Оцеляла твърди, че чудовища избили участниците и екипа на ТВ шоу”
Ставаше дума за един от шотландските острови Оркни. МакЛийн заинтригувано зачете.
Статията се състоеше само от няколко абзаца, но когато свърши, ръцете му трепереха. Прочете
я отново, а думите се замъглиха пред очите му.
„Господи - помисли си той, - станало е нещо ужасно!”
Сгъна вестника и излезе навън. Там, под успокояващите лъчи на слънцето, взе решение - ще се
върне у дома и ще потърси някой, който ще повярва на историята му.
МакЛийн отиде до портата на града и хвана такси до касата на фериботите. Взе си билет за
хидрофойла за Атина за следващия ден. После се върна в стаята и събра багажа си. А сега
какво? Реши да се придържа към обичайните си занимания, затова се разходи до едно кафене
навън и си поръча чаша студена лимонада. Беше потънал във вестника, когато осъзна, че
някой му говори.
Вдигна поглед и видя жена с посивели коси и свободни дрехи от изкуствена материя на цветя.
Тя стоеше до масата и държеше фотоапарат в ръка.
- Прощавайте, че ви прекъсвам - каза тя с мила усмивка, - ако нямате нищо против. Двамата
със съпруга ми...
Туристите често молеха МакЛийн да документира пътешествието им. Висок и слаб, със сини
очи и прошарена коса, той изпъкваше сред по-ниските и мургави гърци.
На съседната маса седеше мъж, който се усмихна широко. Луничавото му лице беше
почервеняло като цвекло от слънцето. МакЛийн кимна и взе фотоапарата.
Щракна няколко снимки на двойката и им го върна.
- Много ви благодаря! - възторжено каза жената. _ Не знаете колко много значи за нас да
имаме такава снимка в албума си.
- Американци ли сте? - Желанието му да поговори на английски надделя над неохотата му
да завързва разговори. Английският на Ангело беше доста ограничен.
Жената грейна.
- Толкова ли е очевидно? А ние се опитвахме да се впишем в обстановката.
Жълто-розовият полиестер определено не изглеждаше гръцки, помисли си МакЛийн. Съпругът
й пък носеше бяла памучна риза без яка и черна капитанска шапка от тези, които се продават
по сергиите за туристи.
- Дойдохме с хидрофойла - каза мъжът, като се надигна от стола и се здрависа с МакЛийн с
влажната си ръка. - Биваше си го пътуването. Англичанин ли сте?
- А, не, шотландец! - ужаси се престорено МакЛийн.
- Аз пък съм наполовина шотландско, наполовина сода - ухили се пак онзи. - Простете за
шегата. Аз съм от Тексас. Сигурно и аз бих се засегнал, ако решите, че сме от Оклахома.
МакЛийн се зачуди защо всички тексасци, които познава, говореха така, сякаш човекът срещу
тях има проблем със слуха.
- Никога не бих си и помислил, че сте от Оклахома - рече той, - желая ви да си прекарате
добре.
Понечи да се отдалечи, но жената го помоли да се снима с нея, понеже бил много мил.
МакЛийн позира с нея, после и със съпруга й.
- Благодаря ви - каза американката. Говореше по-изискано от мъжа си. МакЛийн набързо
научи, че Гюс и Ема Харис са от Хюстън, че Гюс е в петролния бизнес,
а тя е бивша учителка по история, и че мечтата на живота й била да посети „люлката на
цивилизацията”.
Накрая МакЛийн стисна ръцете им за довиждане, прие прочувствените им благодарности и
тръгна по тясната уличка. Вървеше бързо с надеждата, че няма да го проследят, и се върна в
манастира по заобиколен път.
Затвори кепенците, за да затъмни и разхлади стаята. През най-горещата част от следобеда спа,
а после стана и наплиска лицето си със студена вода. Излезе навън да вземе глътка свеж
въздух и с изненада видя семейство Харис, които стояха близо до варосания параклис в двора
на манастира.
Двамата правеха снимки, а когато го видяха, му махнаха за поздрав. МакЛийн излезе и им
предложи да им покаже стаята си. Американците останаха впечатлени от ръчната дърворезба.
Когато отново излязоха навън, те се взряха в стръмните скали до сградата.
- Отгоре сигурно се открива невероятна гледка -отбеляза жената.
- Бая разходка е дотам.
- Хобито ми е да наблюдавам диви птици, така че съм в доста добра форма. А и Гюс е по-
жилав, отколкото изглежда - усмихна се тя. - Преди беше футболист, макар сега да не му личи.
- Аз съм „Аги” - потвърди мистър Харис, -тексаските „А и М”. Е, понатрупал съм няколко кил-
ца с годините, но ще се пробвам.
- Дали бихте ни показал пътя? - помоли Ема.
- Съжалявам, но утре рано сутринта заминавам.
Каза им, че могат и сами да отидат, стига да тръгнат достатъчно рано, преди слънцето да
напече.
- Толкова сте мил - рече тя и го потупа майчински по бузата.
