Настоя да го наричат Мак и наля три чаши шотландско уиски. Взе бутилката и тримата излязоха
навън. Въздухът беше хладен, но не неприятен.
- Мисля, че вътре има бръмбари - обясни той. -Полковник Стрега е изобретателен човек.
- Не съм сигурна, че чувството му за хумор ми допада - отвърна Гамей.
- Други са силните му страни. Международният трибунал с удоволствие би разговарял с
него за някои масови гробове в Босна. Как е уискито?
- Чудесно! Какво повече да искаш от един екзотичен курорт?
- Когато се почувствам прекалено потиснат, си представям, че съм на почивка на далечен
остров -каза МакЛийн.
- В курортите, на които аз съм бил, не поднасят обеда в капани за мишки - отбеляза Пол.
Настъпи неловко мълчание. Гамей първа го наруши.
- Какво или кои са били тези кошмарни създания в клетките?
МакЛийн не отговори веднага.
- Това бяха грешки.
- Като колега учен ще ни разберете, ако ви помолим да бъдете по-конкретен - каза Пол.
- Съжалявам, може би трябва да започна отначало.
МакЛийн си наля още уиски, отпи голяма глътка и заговори, загледан някъде в далечината.
- Сега ми се струва много отдавна, но всъщност минаха само три години, откак бях нает от
малка научноизследователска компания в близост до Париж да работя с ензими - протеините,
произвеждани от живите клетки. Интересуваше ни ролята на ензимите в процеса на
остаряване. Фирмата имаше ограничени ресурси, затова много се зарадвахме, когато ни
погълна голям конгломерат.
- Кой стоеше зад него? - поинтересува се Пол.
- Не знаехме и не ни интересуваше. Дори си нямаше име. Получихме сериозни повишения.
Обещаха ни повече финансиране и ресурси. Затова и не възразихме, когато ни наложиха нови
условия.
- Какви бяха те?
- Новото ръководство нареди постоянно да бъдем наблюдавани от охрана. В престилки и
костюми, но все пак охрана. Движението ни беше ограничено. Живеехме в общежитие близо
до лабораторията. Сутрин и вечер ни развозваха служебни автомобили. Семейните имаха
право на посещения от време на време, но всички бяхме изрично предупредени за
поверителния характер на работата ни. Дори подписахме договори, с които се съгласявахме
да спазваме строгите правила. И въпреки това витаехме в облаците: разбирате ли, ние
търсехме философския камък.
- Мислех, че сте химик, не алхимик - рече Гамей. -А доколкото си спомням, философски
камък наричали веществото, което уж можело да превръща обикновени метали като олово в
сребро или злато.
МакЛийн кимна.
- Това е широкоразпространена заблуда. Много
учени обаче смятали, че камъкът е легендарният еликсир на живота”. Смесено с вино, това
вълшебно вещество можело да лекува рани, да връща младостта и Да удължава живота. Този
камък търсехме ние.
- Иначе казано, безсмъртие - каза Пол. - По-лесно би било да превърнеш олово в злато.
По устните на МакЛийн пробяга усмивка.
- И аз това си мислех неведнъж по време на опитите. Често размишлявах над невъзможната
задача, която си бяхме поставили.
- Не сте били първите провалили се.
- О, не, доктор Траут. Не ме разбрахте правилно. Ние не се провалихме.
- Чакайте малко! Казвате, че еликсирът на живота съществува?
| - Да! Открихме го на дъното на океана в хидротер-малните пукнатини на Изгубения град.
Двамата се втренчиха в МакЛийн, чудейки се дали шотландецът окончателно не си е загубил
ума.
- Доста отдавна си вра носа в морската тиня - каза Пол след малко, - но никога не съм
попадал на нещо, дори бегло напомнящо на Извора на младостта.
Гамей поклати глава.
- Простете за скептицизма, но като морски биолог съм по-добре запозната с пукнатините от
Пол и, честно казано, нямам никаква идея за какво говорите.
В сините очи на МакЛийн проблеснаха весели искри.
- Знаете повече, отколкото си мислите, девойче. Обяснете ми защо учени от цял свят така се
заинтригуваха от микроорганизмите, открити около пукнатините.
- В това няма нищо чудно - сви рамене Гамей. -Тези бактерии не са като останалите, които
сме намирали досега. Те са „живи вкаменелости”. Условията в
Изгубения град са подобни на тези по време на заражда нето на живота на планетата. Ако
разберем как еволюира животът около пукнатините, ще научим как може би е започнал той на
Земята или дори на други планети.
- Именно! Работата ми започна с едно елементарно предположение: ако разполагаш с
нещо, което участва в създаването на живота, то сигурно ще може и да удължава живота.
Компанията ни имаше достъп до проби, взети при предишни експедиции до Изгубения град.
Ключът се оказа в ензимите, произвеждани от тези микроорганизми.
- По какъв начин?
- Всеки жив организъм на земята е програмиран за една единствена задача: да
възпроизвежда себе си колкото може повече. След като си свърши работата, той става
излишен. Всички организми носят в себе си ген, който им повелява да създават поколение. При
човешките същества той понякога се активира преждевременно и тогава се наблюдава
синдромът на Вернер, при който осемгодишното дете изглежда като осемдесетго-дишен
човек. Предположихме, че ако този ген може да се активира, той съответно може и да се
деактивира, като резултатът ще бъде забавяне на стареенето.
