- Аз ще му кажа. Не се притеснявай, бездруго мислеше да го сменя с „Бентли”. Просто ще го
обяви за откраднат. - На устните й цъфна обичайната й слънчева усмивка. - Пък и доколкото
познавам Шарл, най-вероятно наистина е бил откраднат.
По лицето й премина сянка.
- Вярваш ли на това, което каза горкият Кавендиш? Че Фошар са започнали Първата
световна война и носят поне частична отговорност за Втората?
Остин помисли над въпроса, дъвчейки кроасана си.
- Не знам. Сам човек не започва война. Надменността, глупостта и лошата преценка също
имат роля.
- Така е, но помисли си, Кърт. През 94 година Великите сили са били водени от някои от най-
неспособ-ните лидери в историята. Решението за конфликта е било в ръцете на шепа хора.
Никой не е бил особено интелигентен. Един цар или кайзер не се допитва до народа си дали
да започне война. Мислиш ли, че е невъзможно една малка, богата и решителна група от хора
като Фошар и други производители на оръжие да из-манипулират тези лидери, да се
възползват от проблемите им и да повлияят на решението им? А след това да се погрижат за
подходящо събитие като убийството на ерцхерцога, което да даде начало на войната?
- Със сигурност е възможно. При Втората световна война ситуацията е била различна, но със
същата избухлива смес, чакаща само една искра.
- Значи, смяташ, че в обвиненията му е има известна доза истина?
- След като се запознах с Фошар, mere etfils\трябва Да призная, че ако някой е в състояние
да започне война, то това са те. Реакцията им, когато Кавендиш си отвори устата, беше
достатъчно красноречива.
Тя потрепери, като си спомни смъртта на англичанина.
- Кавендиш твърдеше, че Жул Фошар се е опитвал да спре войната - каза тя. - Знаем, че е
стигнал само до ледника Дормьор. Ако беше успял да премине Алпите, щеше да кацне в
Швейцария.
- Схващам накъде биеш. Неутрална страна, в която би могъл да разкрие пред света
заговора на семейството си. Да помислим... Фошар е бил богат и влиятелен човек, но му е
било нужно доказателство. Документи или тайни книжа.
- Разбира се! - възкликна Скай. - Сейфът, който е носел със себе си. Фошар не са искали
мръсната им тайна да излезе наяве.
- Все още не разбирам - каза Остин след кратък размисъл. - Да кажем, че успеем да извадим
тялото на Жул и да изровим уличаващите документи. Фошар ще се справят с лошата реклама.
Ще наемат пиар агенция, която да извърти историята. Могат да кажат, че документите са
подправени. И не съм сигурен, че някой ще се заинтригува особено, освен шепа историци.
- Защо тогава наводниха тунела, застреляха Рено и се опитаха да убият нас?
- Има и друга теория. Да предположим, че „Ланс” са на прага на голяма сделка: сливане,
нов продукт или следваща война - добави той с кисела усмивка. -Заглавията за опетненото им
минало може да осуетят плановете им.
- Звучи логично.
- Това, в което не намирам логика, е защо Жул е носел шлема със себе си.
- Ексцентрик като всеки Фошар.
- Мило предположение - отвърна Остин свъсено - Фошар са маниаци и убийци, но не
правят нищо без причина. Мисля, че не просто се опитват да скрият семейната история. Те
отчаяно се опитват да си върнат шлема. Тази стара стоманена тенджера е много важна за тях.
Трябва да разберем защо.
- Може Шарл да е напреднал в изследването си. Ще му се обадя при първа възможност.
На вратата се почука. Появи се камериерката с пликове с покупки в ръка. Остин беше взел
портфейла си с малко пари в брой и кредитни карти. Даде й добър бакшиш, а после двама със
Скай облякоха новите си дрехи. Червената рокля прилягаше на стройната фигура на Скай като
шита по мярка. Остин се беше сдобил с черни панталони и бяла риза. Консервативно, но
непривличащо вниманието.
Човекът на рецепцията им повика кола под наем. „Пежо”-то, което пристигна, не беше „Ролс
Ройс”, но пътуването до Париж определено им помогна да се отърсят от спомените за
паяжините в катакомбите на Фошар. Остин натискаше здраво педала на газта. Колкото повече
се отдалечаваха от замъка, толкова по-добре се чувстваха.
Остин вече почти беше запял „Марсилезата”, когато в далечината видяха върха на Айфеловата
кула. Скоро навлязоха в Париж. Отбиха се в апартамента на Скай и тя се обади на търговеца
на антики, за да му каже, че отива при него в Прованс. Дарне се зарадва и каза, че имали
много неща за обсъждане. Скай прибра
малко багаж в един сак и Остин я остави на гарата. Тя го целуна по двете бузи и се качи на
влака.
Когато Остин се върна в хотела и поиска ключа си 0т рецепцията, служителят се усмихна
широко.
- А, мосю Остин. Много се радваме да ви видим отново. Един господин ви чака от известно
време - той погледна към лобито.
На удобното кожено кресло се беше изтегнал мъж, който привидно спеше. Беше покрил
лицето си с вестник „Льо Фигаро”. Остин се приближи, вдигна вестника и видя мургавото лице
на Джо Дзавала.
Остин го потупа по рамото.
- Охрана на хотела! - каза той с гласа на инспектор Клузо. - Елате с мен!
Дзавала премигна и отвори очи.
- Тъкмо навреме.
- Чувствата са взаимни, братле. Мислех, че си в Алпите и затопляш френско-американските
отношения.
Дзавала седна.
