Мейхю дръпна чаршафа върху лицето на съществото.
- Горкият човек - рече Дзавала, загледан в щастливите лица на снимката от часовника. -
Колко жалко за стоте години живот.
- Може би това е само върхът на айсберга - каза Мейхю. - Кой знае колко хора са се
простили с живота си, за да се запази тази ужасна тайна.
- Не ги обвинявам, че не са парадирали с прова като този на масата тук - отбеляза Гамей.
- Не е само това - продължи Мейхю. - Да предположим, че еликсирът бъде усъвършенстван.
Щ0 За свят ще бъде този, в който някои хора могат да живеят по-дълго от други?
- Свят с чувствително нарушен баланс - каза Гамей
- И аз така смятам, но не ме бива за предсказател. Ще оставя този въпрос на анализаторите
и политиците. Възнамерявате ли да останете по-дълго във Великобритания?
- Вероятно не - отговори Остин. - Ще обсъдим плановете си и ще ви информираме.
- Ще ви бъда благодарен. - Мейхю му подаде визитка с името и телефонния си номер. -
Можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Междувременно трябва да ви
помоля информацията за случилото се да не се изнася.
- Ще изпратя доклада си само до Дърк Пит и Руди Гън. Сигурен съм, че Океанографският
институт „Уудс Хоул” живо се интересува от съдбата на батискафа си.
- Добре. Ще ви осведомя какво са намерили нашите войници на острова. Може би ще
успеем да проследим кой стои зад всичко това. Убийства, отвличания, робски труд... жаждата
за безсмъртие е могъщ двигател на злото. Бих се обзаложил, че всеки човек в тази стая би
продал и първородното си дете срещу шанса да живее вечно.
- Не всеки - възрази Остин.
- Какво имате предвид? Кой не би искал да живее вечно, стига да може?
Остин махна с ръка към масата.
- Питайте стария войник ей там.
- Ще трябва да прекъсна милия ви разговор - каза Гамей, - но от толкова приказки за
червенооки чудовища и философски камъни, забравихме, че имаме недовършена работа.
След срещата с Мейхю всички отидоха в хотела да обсъдят какво ще правят оттук нататък.
Санди, пилотът на „Алвин”, бързаше да се върне у дома и Мейхю я качи на самолет за Лондон,
докато все още разпитваха учените.
- Прав си - съгласи се Дзавала, като вдигна чашата си към светлината. - Доста изоставам от
целта си да изпия всичката качествена текила на света.
- Похвално, Джо, но мен повече ме интересува оцеляването на света. Може ли да обобщя
проблема с две думи? Горгонова трева.
- Не съм забравил - успокои я Остин. - Просто исках да ви оставя да си се нарадвате с Пол.
Но след като повдигна въпроса, какво е положението в момента?
- Лошо. Говорих с доктор Озбърн. Водораслите се разпространяват по-бързо, отколкото сме
очаквали.
- Вече никой не рови в Изгубения град. Това няма ли да ограничи проблема?
Гамей въздъхна.
- Би ми се искало. Мутиралото водорасло се размножава само и ще продължи да се
разпространява. Първо ще видим задръстени заливи по източния бряг на САЩ, след това в
Европа и по западния бряг. Постепенно ще достигне и до други континенти.
- С колко време разполагаме?
- Не знам. Теченията го разнасят из целия Атлантически океан.
Остин се опита да си представи любимия си океан превърнат в противно соленоводно блато.
- Иронично, нали? - каза той. - В желанието си да удължат живота си, Фошар създават свят,
в който не си струва да се живее. Някой да има идея как можем да спрем това?
- Ключът към ограничаването на горгоновата трева се крие в ензима от Изгубения град -
отговори Гамей. - Ако успеем да разгадаем основния молекулен строеж, може да намерим
начин да обърнем процеса.
- Шестото чувство ми подсказва, че Фошар няма да издадат семейната си тайна толкова
лесно.
- Затова с Гамей трябва да се върнем във Вашингтон и да свикаме среща в НАМПД, на която
да присъства и доктор Озбърн - намеси се Пол. - Може да излетим утре рано сутринта.
- Добре - Остин погледна уморените им лица, - но първо предлагам всички хубаво да се
наспим.
След като пожела лека нощ на приятелите си, Кърт намери компютърната зала до фоайето и
написа кратък доклад за Руди Гън. Пусна го по електронната поща с обещанието сутринта да се
чуят и по телефона. Докато пишеше, няколко пъти разтъркваше очи и се зарадва, когато най-
сетне натисна бутона за изпращане.
Качи се в стаята и видя, че някой го е търсил на мобилния телефон. Беше Дарне. Веднага върна
обаждането. Оказа се, че беше открил Остин чрез централата на НАМПД.
- Слава на Бога, че се обадихте, мосю Остин! Чували ли сте се със Скай?
- Не, бях в движение и далеч от сушата. Мислех, че е с вас.
- Тя си тръгна още същия ден, в който пристигна. Открихме върху шлема нещо, което
изглежда като химично уравнение, и тя поиска да го покаже на специалист в Сорбоната.
Изпратих я до влака. Понеже не се обади на следващия ден, звъннах в университета. Казаха,
че не е идвала на работа.
- Може би е болна.
- Де да беше. Потърсих я и в апартамента й. Никой не отговори. Говорих с хазяйката.
Мадмоазел Скай изобщо не се е прибирала след пътуването си до Прованс.
- Според мен трябва да се обадите в полицията -каза твърдо Остин.
- Полицията?
- Разбирам неприязненото ви отношение към властите, но сте длъжен да го направите
