Изгубеният полностью

— Пилотът ли го е забелязал?

— Да — отвърна Бъб. — Най-накрая.

— Познаваш ли го?

— Не, той е работник, иначе живее в Аделаида. Работи в „Атертън“ по време на сезона — да, според мен засажда земята. Някакво ченге се свързало с него по радиото и му наредило да прелети над района и да огледа пътищата.

— Глен?

— Не, друг е бил. Вероятно някой диспечер от полицията.

— Ясно — отвърна Нейтън. Цяло чудо бе, че пилотът беше забелязал Камерън, защото гробът на работника се намираше на двеста километра от Леманс Хил и основния район на претърсване. — Кога се обади?

— Следобед, така че повечето хора още не бяха стигнали до Леманс Хил. В общи линии продължавахме да търсим само двамата с Хари, но понеже аз бях един час по-близо от него, веднага тръгнах.

— И със сигурност Кам вече е бил мъртъв?

— Така каза пилотът. Според него е бил мъртъв от няколко часа. Въпреки това ченгето го накарало да огледа тялото и да му докладва по радиото. — Бъб се намръщи. — Пристигнах малко преди залез. Човекът беше покрил Кам, както му било наредено, но искаше да тръгне, докато е още светло, а не да замръква тук.

И правилно, помисли си Нейтън. На негово място той също нямаше да иска да остане. Домъчня му, че тази задача бе паднала върху плещите на Бъб.

— Щом с Кам е трябвало да се срещнете на Леманс Хил, тогава какво е търсил тук?

— Не знам. Хари каза, че в бележника е записал, че ще ходи на хълма.

— Някъде другаде?

— Хари не спомена.

Нейтън се замисли за бележника. Знаеше точно къде стои — до телефона, до задната врата на къщата, която някога беше собственост на баща им, но после я наследи Камерън. Докато растеше, самият Нейтън също много често беше записвал ангажиментите си в него. Но и много пъти си беше спестявал писането — когато забравеше или не му се пишеше, или не искаше никой да разбере къде отива, или пък не можеше да намери химикалка.

Усети колко е горещо, когато вратът му се нагря, и погледна часовника си. Дигиталните цифри бяха покрити с фин червен прах и той го избърса с палец.

— Кога ще дойдат? — Имаше предвид полицая и лекаря — просто двама души, които не работеха в екип, а независимо един от друг.

— Не съм сигурен, но вече са тръгнали насам.

Това, естествено, не означаваше, че ще пристигнат скоро. Нейтън погледна отново платнището. Следите в пръстта.

— Изглеждаше ли така, сякаш е бил ранен?

— Не мисля. Поне не видях да има някакви наранявания. Стори ми се, че е бил слънчасал и жаден. — Бъб наведе глава и с върха на обувката си докосна очертания в пръстта кръг. Нито единият, нито другият каза нещо за него. Знаеха какво означава. Бяха виждали подобни следи, оставени от умиращи животни. На Нейтън му хрумна нещо и той се огледа наоколо.

— Къде са вещите му?

— Шапката е под платнището. Нямаше друго.

— Как така?

— Пилотът е намерил само това. Наредили са му да поогледа и да направи няколко снимки. Явно не е видял нищо друго.

— Но… — Нейтън отново огледа земята. — Не е носил нищо със себе си? Дори празна бутилка за вода?

— Не мисля.

— Хубаво ли огледа?

— Можеш да се увериш сам, мой човек. Имаш очи.

— Но…

— Не разбра ли, че не знам? Нямам отговори. Престани да ме разпитваш!

— Добре, добре. — Нейтън си пое дълбоко въздух. — Но мислех, че пилотът е намерил джипа?

— Така е.

— Къде е тогава? — Вече не се опитваше да скрие раздразнението си. Кравите имат повече акъл от проклетия Бъб, казваше баща им.

— Близо до пътя.

Нейтън го изгледа.

— Кой път?

— Колко пътища има? Нашият. От тази страна на междата, малко на север от твоя решетъчен мост4. Господи, всичко това беше обявено по радиото, мой човек!

— Не може да бъде. Дотам са десет километра.

— Бих казал осем, но добре.

Настъпи дълго мълчание. Слънцето се беше издигнало високо, а малката сянка, която надгробната плоча хвърляше, скоро щеше да изчезне съвсем.

— Значи Кам е зарязал джипа си? — попита Нейтън и му се стори, че земята под краката му се накланя, макар и едва доловимо. Видя изражението на брат си и поклати глава. — Съжалявам, знам, че не знаеш, просто…

Погледна покрай него към дългия спокоен хоризонт. Единственото нещо, което се движеше тук, бяха гърдите на Бъб — с всяко негово вдишване и издишване те се повдигаха и отпускаха.

— Ходи ли до джипа? — попита най-накрая Нейтън.

— Не.

„Този път казва истината“, помисли си той и погледна над рамото му. Тъмният силует на Зандър бе приведен на седалката.

— Да вървим.

В крайна сметка километрите щяха да се окажат девет.

Джипът на Нейтън беше от грешната страна на оградата, затова той прескочи телта, върна се при него и отвори предната врата. Зандър вдигна поглед с намерението да започне да задава въпроси, но с един жест баща му го прекъсна:

— Ще ти обясня по-късно. Ела. Отиваме да търсим джипа на чичо ти Кам.

— Да го търсим ли? Къде е? — Младежът се намръщи. Беше подстриган като всички ученици от едно частно училище и сега прическата му бе разрошена, наболата брада пък го правеше да изглежда по-голям, отколкото бе.

— Някъде близо до пътя. Бъб ще ни закара.

— Извинявай, на кой път, на твоя ли?

— Да, така изглежда.

— Но… Какво?