Излязоха на пътя и след малко Бъб отново сви в друга една пролука. Пак спряха и пак огледаха наоколо. Не видяха нищо по-различно от първия път. Нейтън започна да губи надежда и отвори вратата на автомобила, за да влезе, но чу леко почукване по прозореца. Зандър му сочеше нанякъде и говореше нещо.
— Какво? — попита Нейтън и се наведе над него.
— Ето там. — Младежът сочеше нагоре по склона, по посока на пътя. — На светлото.
Нейтън присви очи срещу слънцето, но не видя нищо. Наведе се до нивото на сина си и проследи погледа му. И най-накрая видя какво му сочеше Зандър. На каменистия връх на една отдалечена скала слабо проблясваше мръсен метал.
Вратата на шофьора беше отворена — нито широко зейнала, нито открехната. Просто отворена, колкото той да излезе спокойно от автомобила.
След като Зандър забеляза в далечината отблясъка от колата, Бъб се върна на пътя и потегли към следващия незабележим черен път. Там спря пак и сега вече не можеше да не забележат тойотата „Ланд Крузър“. Беше паркирана на равния връх на скалистия склон, с предница, обърната към стръмното нанадолнище към пътя.
Тримата се бяха разбрали без думи да оставят джипа в подножието на скалата и да се изкачат пеша. Когато стигнаха върха и застанаха до автомобила на Камерън, вятърът вече дърпаше дрехите им.
Нейтън заобиколи ланд крузъра и за втори път днес му се стори, че нещо се размърдва и се накланя под краката му. Отвън колата изглеждаше съвсем наред. Бяха полепнали само мръсотия и камъчета, но това беше разбираемо. По врата му полазиха студени тръпки.
По колата нямаше нищо странно и това само по себе си беше странно. Едва сега Нейтън осъзна, че е очаквал да намери автомобила затънал в пясъците, преобърнат, блъснат в някоя скала или смачкан на метална топка. Мислеше, че от него ще свисти пара, ще изтича бензин или ще излизат пламъци, капакът му ще е отворен или и четирите му гуми ще са спукани. Не беше сигурен какво точно очакваше, но очакваше нещо. Нещо повече от видяното. Нещо, което щеше да обясни какво се е случило.
Той клекна и провери гумите. И четирите бяха в добро състояние, твърдо стъпили на здравата скала. Отвори предния капак и прокара ръка през основните части. Нищо не беше повредено, поне доколкото виждаше. Надникна през прозореца към стрелките на таблото — те сочеха, че двата резервоара — основният и резервният — са почти пълни. Чу шум и се обърна. Бъб отваряше багажника на ланд крузъра. Двамата със Зандър се взираха в огромния багажник. Имаха странни изражения. Нейтън заобиколи колата и се приближи към тях.
Джипът беше добре зареден. Литри прясна вода се полюшваха в запечатани бутилки редом до консерви с риба тон и боб. Количеството беше значително — стигаше за повече от седмица. Нейтън отвори с един пръст капака на минихладилника, който можеше да се включи в запалката на автомобила. Вътре намери още бутилки вода, увити във фолио сандвичи, които вече се бяха нагънали в края, и шест кенчета слабоалкохолна бира. В багажника имаше и други неща: метална туба с бензин, две резервни гуми, завързани с ремъци, лопата и аптечка. Нищо необичайно. Ако отвореше собствения си джип, щеше да намери същото. Както и в джипа на Бъб. Това беше обичайният комплект за оцеляване в най-суровите климатични условия в Австралия. Никой не биваше да излиза от дома си без него.
— Ключовете му са тук.
Зандър надничаше през отворената предна врата. Нейтън отиде до него. Забеляза бегло, че застанали един до друг, раменете им вече са на еднаква височина.
Цялата вътрешност на джипа бе застлана с тънка покривка червен прах. На предната седалка, също под слой прах, Нейтън забеляза ключовете, внимателно завързани с черна връв.
Един глас му подшушна, че това е малко странно. Не това, че ключовете бяха оставени в автомобила. Нейтън не познаваше човек в целия окръг, който да не правеше така. Спомни си, че собствените му ключове са захвърлени под седалката на джипа му, оставен до гроба. Когато паркира на възвишението, Бъб закачи своите на лоста за мигачите. Нейтън не си спомняше да е виждал Камерън някога да вади ключове от превозно средство. Също така не го беше виждал да увива връвта толкова старателно около тях и да ги намества така грижливо.
— Може би колата е отказала? — не звучеше особено убеден Бъб.
Нейтън не отговори. Вместо това погледна ключовете и ненадейно посегна към тях.
— Татко, недей, не бива да докосваме…
Не обърна внимание на забележката на Зандър. Ръката му разбута червените прашинки и те затанцуваха във въздуха. Нейтън стисна ключовете и осъзна със студена сигурност какво трябва да направи.
Седна зад волана, вкара ключа и го завъртя. Направи го плавно и металът се плъзна гладко. Усети вибрациите, когато двигателят изрева. После ръмженето стана по-тихо и равномерно, но пак звучеше оглушително в тази тишина.
Нейтън погледна към Зандър, но нещо друго вече бе привлякло вниманието на сина му. Момчето гледаше някъде в далечината. Беше засенчило очи и се мръщеше. Нейтън проследи погледа му. Далеч пред тях един малък облак прах се движеше на юг. Някой идваше.
