— Не знам, приятелче. Ще видим.
Зандър искаше да добави още нещо, но се отказа и слезе от автомобила. Последва баща си през оградата, хвърли един поглед на платнището, заобиколи отдалеч надгробната плоча и се отправи към джипа на чичо си.
— Здравей, Бъб.
— Здравей, малки приятелю. Макар че вече не си толкова малък, нали?
— Не, не съм.
— Как е в Бризбейн?
Нейтън забеляза, че синът му се сепна. Очевидно искаше да отговори:
— Добре е, благодаря — отвърна вместо това момчето. — Съжалявам за Камерън.
— Е, не е твоя вината, приятелче. — Бъб отвори вратата на джипа си. — Скачай вътре.
Погледът на Зандър беше прикован в гроба.
— Просто така ли ще…
— Какво? — Чичо му вече беше седнал зад волана.
— Така ли ще го оставим?
— Казаха да не го пипаме.
Младежът се ужаси.
— Изобщо не исках да пипам… него. Просто се чудех дали някой от нас не трябва да… — Той видя празния поглед на Бъб и млъкна. — Няма значение.
Новопридобитата градска мекота на Зандър се разкриваше пред очите на баща му като новообразувана кожица. Чепатите страни на характера му постепенно се бяха смекчили от нюансирани дебати и сутрешните новини. Те бяха отчупени, а мястото под тях — почистено, за да се появи нова кожа. Зандър се замисляше, преди да отговори, и преценяваше последствията, преди да направи нещо. В общи линии Нейтън смяташе, че това не е лошо. Но зависеше къде се намираш. Той отвори вратата на джипа.
— Постъпваме правилно, приятелче — рече и се качи в автомобила. — Хайде да тръгваме.
Зандър не изглеждаше особено убеден, но се качи на задната седалка, без да спори. Вътре беше хладно и тъмно. Радиото мълчеше на поставката.
Нейтън погледна към брат си.
— Покрай оградата ли ще се движим?
— Да, мисля, че така ще е най-бързо. — Бъб присви очи в огледалото за обратно виждане към племенника си. — Ей, ти отзад, дръж се здраво! Ще направя каквото мога, но пътят изглежда неравен.
— Добре.
Пътуваха мълчаливо. Вниманието на Бъб беше изцяло съсредоточено в земята пред гумите на джипа му и той се мъчеше да запази контрол въпреки неравностите и невидимите места с по-мека почва. Скоро се изкачиха по едно възвишение и гробът изчезна от огледалото за обратно виждане. Нейтън забеляза, че синът му се е вкопчил още по-здраво в седалката. После се загледа в оградата, която разделяше неговите земи от земите на брат му. Телта се стопяваше в далечината и в едната, и в другата посока. Краят ѝ не се виждаше. Минаха през един участък, където коловете се бяха наклонили, и Нейтън си каза, че трябва да предупреди Кам. Веднага се усети. Сякаш го заля студена вода.
Наближиха края на имота на Камерън и Бъб започна да намалява скоростта. Главният път пред тях беше скрит зад естествено възвишение, което продължаваше покрай източната граница на земите на Камерън и Нейтън. От страната на Нейтън имаше предимно дюни, а от тази на Камерън — оголена скала, която се противопоставяше на атмосферните условия вече няколко хиляди години. По залез-слънце блестеше в алено, сякаш озарена отвътре. Сега беше мътнокафява.
— Къде е колата? — попита Нейтън.
Бъб почти беше спрял и надничаше през предното стъкло. Зандър се извъртя на седалката си и погледна назад пътя, по който бяха дошли.
— Няма нищо от тази страна. — Нейтън присви очи през прашното стъкло. — Какво точно каза пилотът?
— Ориентирал се по джипиеса си, така че… — Бъб сви рамене. Това не им помагаше особено. — Но каза, че е до скалите, северно от решетъчния мост. — Той смени предавката. — Ще отида до пътя. Нека погледнем оттам.
Бъб продължи да се придържа към оградата, като следваше тясната немаркирана пътека, която свързваше пасището с пътя. Мина напряко през една пролука в скалите. Джипът се разтресе, а двигателят изрева, но все пак се озоваха от другата страна. Пътят беше пуст.
— Значи мислиш, че е на север? — попита Нейтън и Бъб кимна.
Гумите вдигнаха облак прах и по джипа затракаха камъчета, когато Бъб ускори. Пътят се простираше пред тях като мръсна лента, а от лявата им страна се извисяваше скалата. След няколко часа слънцето щеше да се наклони на запад и да се скрие зад нея.
Продължиха напред още около минута, след което Бъб намали скоростта до почти невидимата просека в голата скала. Нямаше пътни знаци. Малцината местни жители познаваха повечето черни пътища, а на туристите не се препоръчваше да се разхождат по тях сами. Бъб зави в пролуката между високите скали и отиде до пасището от другата страна. От това място скалата се виждаше като гладко възвишение, което се издигаше все по-нагоре, а после се спускаше рязко надолу към пътя.
Бъб спря, без да угаси двигателя. Нейтън отвори вратата и слезе. Вятърът се беше усилил и запращаше в лицето му песъчинки. Той бавно се обърна в пълен кръг. Виждаше скалата и оградата, която изглеждаше миниатюрна от това разстояние. И хоризонта. Нищо друго. Върна се в джипа.
— Карай малко по-нагоре.
