Към нежеланието й се добавяше и това, че Афродита отново бе имала видение. Стиви Рей не знаеше какво е видяла, но чрез Обвързването им усещаше душевния смут, който видението бе причинило на Афродита. Нивото на вълнение се беше повишило и после намаляло и това вероятно означаваше, че в момента Афродита спи дълбоко. Това беше хубаво, защото тя не искаше Афродита да бъде психически будна и да разбере какво е намислила. Стиви Рей можеше само да се надява, че Афродита вече не знае твърде много.
— Е, сега или никога.
Стиви Рей не си даде възможност да се уплаши. Бързо и тихо се качи по стълбите от зимника и отиде в главното мазе на манастира. Всички червени новаци още спяха. Отличителното хъркане на Далас, което се разнасяше из тъмното помещение, я накара да се усмихне.
Тя се приближи до празното си легло и взе одеялото. После се върна в зимника и със свръхестествена увереност тръгна към непрогледния мрак на тунела и без колебание влезе вътре. Миризмата и усещането, че е обградена от пръст, й харесваше. Макар да знаеше, че онова, което се готви да направи, може да е най-голямата грешка в живота й, земята я докосна и успокои, и облекчи обтегнатите й нерви като позната прегръдка на родител.
Стиви Рей стигна до първия лек завой. Спря там и остави одеялото. Пое си три пъти дълбоко дъх и се съсредоточи. Когато заговори, гласът й беше малко по-силен от шепот, но имаше такава мощ, че въздухът около нея потрепери като топлинни вълни над асфалтово шосе през лятото.
— Земя, ти си моя и аз съм твоя. Призовавам те при мен.
Тунелът около Стиви Рей мигновено се изпълни с уханията на окосена ливада и звук на вятър, шумолящ в клони на дървета. Тя усети несъществуваща трева под краката си. Почувства и земята около себе си и почерпи сили от природната стихия като от одушевено, съзнаващо същество. Стиви Рей вдигна ръце и насочи пръсти към ниския таван на тунела.
— Отвори се за мен, моля те.
Таванът потрепери и отгоре се посипа пръст и отначало бавно, а после със звук, наподобяващ въздишка на старица, земята се отвори над Стиви Рей. Инстинктът я накара да отскочи назад в предпазните сенки на тунела, но се оказа права за слънцето. Не го виждаше, нито го усещаше. Дъжд ли валеше? Не. Тя надникна към мрачното небе и няколко капки намериха лицето й. Не валеше дъжд, а суграшица, и то силно, и това беше още по-добре за плановете й. Стиви Рей наметна одеялото на раменете си и започна да се катери по срутената стена на тунела. Излезе недалеч от пещерата на Дева Мария и дърветата в западния край на манастирския двор. Беше толкова тъмно, сякаш слънцето бе залязло, но Стиви Рей смутено присви очи. Не й харесваше, че дневната светлина я кара да се чувства уязвима, въпреки че тя беше филтрирана и практически не съществуваше.
Тя се отърси от безпокойството, бързо се ориентира и видя бараката, където бе оставила Репхайм. Наведе глава, за да се предпази от парещите сачми замръзнал дъжд, и хукна към бараката. Също като предишната нощ, щом докосна резето, Стиви Рей не можа да не си помисли:
В бараката беше по-топло, отколкото тя предполагаше, и миришеше странно. Наред с мириса на косачката за трева и другите градинарски инструменти, съдържащи моторно масло и газ, както и различните пестициди и торове, складирани на лавиците, имаше и нещо друго, от което настръхна. Стиви Рей заобиколи инструментите и бавно вървеше към дъното на бараката, когато осъзна на какво й напомня миризмата. Прозрението я накара да забави крачка и накрая да спре. Бараката, изпълнена с мириса на Репхайм и неговата кръв, миришеше като мрака, който я обкръжаваше, след като уж умря и човечността й беше почти изцяло унищожена. Това й напомни за онзи мрачен период от дни и нощи, когато не изпитваше нищо друго освен гняв и потребност, насилие и страх.
Стиви Рей сподави ахването си, когато установи и останалата връзка с миризмата. Червените новаци, онези
— Отново дойде при мен сама — каза Репхайм.
Думите на Репхайм се разнесоха към нея от мрака. Тя не виждаше чудовището в него, пък и гласът му звучеше обсебващо и сърцераздирателно човешки. Именно това го спаси предишния ден. Човечността му трогна Стиви Рей и сърцето не й даде да го убие.
Днес обаче гласът му звучеше различно и по-силно. Това я успокои и същевременно разтревожи.
Тя прогони безпокойството. Стиви Рей не беше безпомощно хлапе, което тича да се скрие при първия знак за опасност. Определено можеше да срита птичия му задник. Тя изправи рамене. Беше взела решение да му помогне да се махне оттам и точно това щеше да направи.
