- Проклятие.
Погледнах през прозореца и мярнах кола, преминаваща по улицата. Беше зелена мазда. Познавах я.
- Може и да си намеря превоз. - Отворих вратата и тръгнах по тротоара, махайки с ръка. Колата намали, след което паркира до колата на Рони.
Прозорецът се отвори с едно натискане на копчето. Едуард седеше зад волана с чифт тъмни очила, скриващи очите му.
- Следвам Рейна от дни. Как ме забеляза?
- Просто късмет.
Той се ухили.
- Не чак толкова прост.
- Нужен ми е превоз.
- Ами Рейна и нейният малък кожен приятел?
Хрумна ми да му кажа, че Габриел е другият участник в снъф-фил-ма, но ако го направех сега, щеше да иде и да го убие. Или поне нямаше да иска да ме откара до болницата. Какво да се прави, приоритети.
- Можем или да ги закараме у тях, или да ги оставим да си хванат такси.
- Такси - отвърна той.
- И аз предпочитам така.
Едуард повъртя из квартала, за да ме изчака. Рейна и Габриел бяха склонени да си повикат такси, което да ги вземе пред друга къща. Не искаха да разговарят с полицията. Представете си. Джордж Смиц се свести и Рейна го убеди да си признае пред полицията, когато последната пристигнеше. Аз се извиних на Рони, че я зарязвам и тръгнах надолу по улицата, за да се срещна с Едуард. Потеглихме към болницата, за да разговарям с нагата, с надеждата, че е дошъл в съзнание.
Пред стаята на нагата имаше униформен полицай. Едуард остана в колата. Все пак полицията го издирваше. Едно от лошите неща при работата с Едуард и ченгетата е, че не можеш непременно да работиш с тях едновременно.
Полицаят пред вратата беше дребна жена с руса конска опашка. Край вратата имаше стол, но тя стоеше изправена с ръка на дръжката на пистолета. Светлите й очи се присвиха подозрително към мен.
Кимна ми рязко.
- Вие ли сте Анита Блейк?
- Аха.
- Имате ли някакъв документ за самоличност? Каза го много кораво, без майтап.
Вероятно беше новобранка. Само новобранците имаха толкова строго поведение. По-старите ченгета щяха да поискат документи, но нямаше да се опитат да направят гласа си по-нисък.
Показах й пластмасовата си идентификационна значка. Онази, която закачах на ризата си, когато преминавах полицейски ограждения. Не беше полицейска значка, но бе най-доброто, с което разполагах.
Взе я в ръце и дълго време я гледа. Преборих се с желанието да попитам дали после няма да я изследва. Никога не помага, ако ядосате полицията. Особено заради разни незначителни неща.
Най-сетне ми я върна. Очите и бяха сини и студени като зимното небе. Много корава. Вероятно упражняваше този поглед всяка сутрин пред огледалото.
- Никой не може да разпитва мъжа без присъствието на полицията. Когато позвънихте с молба да разговаряте с него, се свързах със сержант Стор. Пътува насам.
- Колко дълго ще трябва да чакам?
- Не знам.
- Вижте, има изчезнал човек, всяко забавяне може да му струва живота.
Най-сетне привлякох вниманието й.
- Сержант Стор не спомена нищо за изчезнал човек.
Мамка му. Бях забравила, че ченгетата не знаят за липсващите върколаци.
- Предполагам, че няма да се вържете на „времето е от изключително значение“. Какво ще кажете за „заложени са животи“?
От твърд погледът й стана отегчен. Беше впечатлена.
- Сержант Стор беше съвсем ясен. Иска да присъства, докато разпитвате мъжа.
- Сигурна ли сте, че сте разговаряли със сержант Стор, а не с детектив Зербовски?
Щеше да е типично за Зербовски да ми създаде пречки само за да ме ядоса.
- Знам с кого разговарях, госпожице Блейк.
- Не исках да намекна, че не сте знаели, полицай. Просто споменах, че Зербовски може да се е объркал относно това какъв достъп ми е разрешен до. свидетеля.
- Разговарях със сержанта и знам какво ми каза. Няма да влизате, докато не пристигне. Такива са заповедите.
Тръгнах да казвам нещо неприятно, но се спрях. Полицай Кирлин беше права. Имаше своите заповеди и нямаше да отстъпи от тях.
Погледнах към табелката с името й.
- Добре, полицай Кирлин. Ще изчакам зад ъгъла в чакалнята.
Обърнах се и се отдалечих, преди да изрека нещо не толкова прият-
но. Искаше ми се да си пробия път към стаята, използвайки чина си. Но нямах чин. Това беше един от онези случаи, в които насила ми се припомняше, че съм цивилна. Не ми харесваше да ми го припомнят.
Седнах на многоцветната кушетка, зад която се намираше повдигната площ с истински растения. Високата до гърдите част с растенията създаваше илюзията за стени, разделящи чакалнята на три псевдостаи. Илюзия за уединеност, ако ви е нужна. Високо на стената беше закачен телевизор. Никой не си бе направил труда да го включи. В болницата беше тихо. Единственият шум идваше от климатика.
Мразех да чакам. Джейсън беше изчезнал. Нима беше мъртъв? Ако беше жив, колко още щеше да е в това състояние? Колко дълго Долф щеше да ме накара да чакам?
Долф се появи зад ъгъла. Добър човек, изобщо не ме накара да го чакам.
Изправих се.
- Полицай Кирлин каза, че си споменала изчезнал човек. Криеш ли нещо от мен?
