Тръгнахме. Щях да се радвам, ако Едуард ми пази гърба. Ако наистина откриехме вещици ренегати и няколко превръщачи в нощта на пълнолунието, присъствието му не би било лоша идея. Но не можех да измисля как да наглася нещата. Долф и Зербовски не бяха небрежни, но бяха ченгета. Не им се разрешаваше да стрелят по хората, без да им дадат всяка възможност да се предадат. Елвира Дрю беше одрала нага. Не бях сигурна, че искам да й давам подобна възможност. Не бях сигурна, че можехме да го преживеем.
Къщата на Елвира Дрю беше тясна двуетажна сграда, отделена от пътя от гъста редица храсти и дървета. Човек даже не можеше да види двора, преди да отбие по алеята. Около парцела се простираха дървета, сякаш някой бе поставил къщата и бе забравил да съобщи за това.
Една патрулна кола ни следваше по чакълестата алея. Долф паркира зад ослепително зелен „Гранд Ам“. Колата пасваше на очите й.
В двора имаше табела „Дава се под наем“. Втора лежеше край нея в очакване да бъде забита в земята. Вероятно щеше да е някъде край пътя.
В колата имаше две чанти за дрехи. Задната седалка беше натъпкана с кутии. Подготвяше се бързо бягство.
- Ако е убиец, защо ти е дала истинския си адрес? - попита Зербовски.
- Проверяваме клиентите си. Трябва да имат жилище или някакъв начин да докажат кои са. Искаме повече документи за самоличност и от банка.
- Защо?
- Защото от време на време се появява някой луд. Или пък репортер от таблоид. Трябва да знаем с кого си имаме работа. Мога да се обзаложа, че е пробвала да плати в брой без документ за самоличност и когато е била помолена за три вида, въобще не е била подготвена.
Долф ни поведе по пътя към вратата. Последвахме го като добри войници. Полицай Кирлин бе една от униформените. Партньорът й беше по-възрастен мъж с посивяваща коса и малко кръгло коремче. Можех да се обзаложа, че не се тресе като купа с желе. На лицето му бе изписано кисело изражение, което подсказваше, че е видял всичко на този свят и то не му е харесало.
Долф почука на вратата. Последва тишина. Почука по-силно. Вратата потрепери. Отвори Елвира. Беше облечена в разкошна зелена роба, пристегната на кръста. Гримът й бе все така перфектен. Цветът на маникюра й бе в тон с робата. Дългата й руса коса бе пристегната назад с шалче, което бе с една идея по синьо-зелено от робата. Очите й блестяха със същия цвят.
- Очи като океан - промърмори Долф.
- Извинете, за какво е всичко това?
- Може ли да влезем, госпожо Дрю?
- Защо?
Нямаше време да извадим заповед. Долф даже не бе сигурен, че бихме могли да получим на базата на нещата, с които разполагахме. Цветът на нечии очи не беше точно доказателство.
Може да се каже, че надникнах иззад Долф:
- Здравейте, госпожо Дрю, трябва да ви зададем няколко въпроса за Луис Фейн.
- Госпожице Блейк, не знаех, че сте с полицията.
Аз се усмихнах и тя се усмихна. Дали Луи беше тук? Нима тя ни забавяше, докато някой го убиваше? Проклятие. Ако я нямаше полицията, щях да извадя пистолета и да нахлуя. Има си някои недостатъци да спазваш закона.
- Проверяваме изчезването на г-н Фейн. Вие сте последната, която го е видяла.
- О, Боже. - Тя не отстъпи от вратата.
- Може ли да влезем и да ви зададем няколко въпроса? - попита Долф.
- Ами, не знам какво бих могла да ви кажа. Г-н Фейн така и не се появи на срещата ни. Въобще не го видях.
Стоеше там като хубава усмихваща се стена.
- Трябва да влезем и да огледаме, госпожо Дрю, просто за всеки случай.
- Имате ли заповед?
Долф я изгледа.
- Не, госпожо Дрю, нямаме.
Усмивката й бе ослепителна.
- В такъв случай съжалявам, но не мога да ви пусна.
Сграбчих предната част на робата й и я стиснах достатъчно, за да разбера, че не носи сутиен.
- Или ще минем покрай теб, или през теб.
Ръката на Долф се спусна върху рамото ми.
- Съжалявам, госпожо Дрю, госпожица Блейк се пали твърде много. - Думите едва се процедиха през зъбите му, но все пак ги изрече.
-Долф.
- Пусни я, Анита, веднага.
Погледнах към странните й очи. Все още се усмихваше, но вече имаше и нещо друго. Страх.
- Ако той умре, и ти умираш.
- Не осъждат човек на смърт заради подозрения - отвърна тя.
- Не говорех за законна екзекуция.
Очите й се разшириха. Долф отново стисна рамото ми и ме избута надолу по стълбите. Зербовски вече се извиняваше за моята нетактичност.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? - попита Долф.
- Той е вътре, знам го.
- Не го знаеш. Обадих се за заповед. Докато не я получим, ако тя не ни пусне или той не се появи край някой прозорец и не извика за помощ, не можем да влезем. Такъв е законът.
- Значи не струва.
- Може би, но ние сме полицията. Ако ние не се подчиняваме на закона, кой друг ще го прави?
Свих ръце, забивайки нокти в лактите си. Другият вариант бе да изтичам нагоре и да разбия перфектното лице на Елвира Дрю. Луи беше там по моя вина.
- Разходи се, Анита, изпусни парата.
Погледнах го. Можеше да ми каже да ида да седна в колата, но не го направи. Опитах се да разчета лицето му, но беше сложил празното полицейско изражение.
