Той примигна, очите му се отклониха към браунинга и ме пусна, промърморвайки:
- Извинявай.
Рейна се наклони по-близо. Ървинг потрепери.
- Няма да хапя, Ървинг, не още - изсмя се тя тихо. Звукът беше богат и бълбукащ. Типът смях, запазен за спалнята и за личните закачки. Той придаде на тялото и очите й различен вид. Вече изглеждаше по-чувствена, по-сластна, отколкото преди миг. Приятно странно. - Не трябва да караме Маркус да чака. - Тя се обърна и започна да си пробива път покрай масите.
Погледнах към Ървинг.
- Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
- Рейна е нашата алфа женска. Ако наказанието е особено неприятно, го прилага тя. Много по-изобретателна е от Маркус.
Рейна ни правеше знак от арката край бара. Очарователното й лице беше намръщено, изглеждаше много по-малко приятно и далеч по-зло.
Потупах го по рамото.
- Няма да й позволя да те нарани.
- Не можеш да я спреш.
- Ще видим.
Той кимна, но не по начин, сякаш ми вярва. Тръгна между масите, а аз го последвах. Някаква жена го докосна по ръката, докато минаваше покрай нея. Усмихна му се. Беше горе-долу с моите размери и изящна, късо подстригана права черна коса, която обримчваше лицето й като дантела. Ървинг стисна пръстите й и продължи да върви. Големите й тъмни очи срещнаха моите. Не изразяваха нищо. Бяха се усмихнали за Ървинг, но за мен бяха неутрални. Като очите на един вълк, който бях видяла в Калифорния. Точно заобикалях едно дърво и той стоеше насреща ми. Така и не бях разбрала какво означава неутрален до този момент. Тези бледи очи се взираха в мен и изчакваха. Ако го заплашех, щеше да нападне. Ако го оставех на мира, щеше да се махне. От мен зависеше. На вълка не му пукаше кое ще избера.
Продължих да вървя, но мястото между лопатките ме сърбеше. Знаех, че ако се обърна, почти всички очи ще са върху мен, върху нас. Можех да усетя физически тежестта на погледите им.
Почувствах желание да се обърна и да извикам „буу“, но го превъзмогнах. Имах чувството, че ме наблюдават с неутралните си нечовешки очи и не исках да виждам това.
Рейна ни отведе до затворена врата в края на трапезарията. Отвори я и ни покани да влезем с театрално движение на ръката. Ървинг просто премина. Аз влязох, без да свалям поглед от нея. Бях толкова близо, че почти можеше да ме прегърне. Достатъчно близо - вероятно можеше да ме убие с нейните рефлекси.
Ликантропите просто са по-бързи от нормалните хора. Не използват някакви номера на съзнанието, както вампирите. Просто са по-добри. Все пак не бях сигурна колко точно по-добри са в човешката си форма. А докато се взирах в усмихнатото лице на Рейна, въобще не бях си-гурна, че искам да разбера.
Озовахме се в прав коридор. В двата му края имаше врати, през стъкления прозорец на едната се виждаше студената нощ, другата беше затворена.
Рейна затвори вратата зад нас и се облегна на нея. Изглеждаше, сякаш е залитнала натам, с висяща надолу глава и разпиляна напред коса.
- Добре ли си? - попитах аз.
Тя си пое въздух, дълбоко и накъсано, и ме погледна.
Ахнах. Не можах да се въздържа.
Беше великолепна. Скулите и бяха високи и изваяни. Очите и - по-широки и по-добре разположени. Изглеждаше като сестра си, да речем -имаше семейна прилика, но не беше същият човек.
- Какво направи току-що?
Тя отново се разсмя по онзи богат, запазен за спалнята начин.
- Аз съм алфа, госпожице Блейк. Мога да правя много неща, които са непосилни за повечето превръщачи.
Можех да се обзаложа.
- Умишлено размести костите си. Нещо като собственоръчна плас-тична хирургия.
- Много добре, госпожице Блейк, много добре. Кехлибарено-кафя-вите й очи пробляснаха към Ървинг. Усмивката напусна лицето й. - Все още ли настоявате този да присъства на срещата?
- Да, настоявам.
Устните й се свиха, сякаш бе вкусила нещо кисело.
- Маркус каза да попитам и тогава да ви доведа. Сви рамене и се отдръпна от вратата. Беше по-висока с около седем-осем сантиметра. Щеше ми се да бях обърнала повече внимание на ръцете й. Дали и те се бяха променили?
- Защо беше нужно променянето на тялото? - попитах аз.
- Онова е дневната ми форма. Тази е истинската.
- Защо е нужна маскировката?
- В случай, че се наложи да извърша нещо нечестиво.
Нечестиво?
Тя се отправи надолу по коридора към другата затворена врата. Походката й беше плавна и атлетична, като на голяма котка. Или пък на голям вълк?
Почука на вратата. Не чух нищо, но тя я отвори. Стоеше там с ръце, кръстосани върху корема, под гърдите, и ни се усмихваше. Започвах да не харесвам усмивките на Рейна.
Стаята представляваше зала за банкети, обзаведена с покрити с плат маси, подредени във формата на подкова. Отворът на подковата беше преграден с издигната платформа, на която имаше четири стола и малка катедра. На платформата стояха двама мъже. Единият беше висок най-малко метър и деветдесет, слаб, но мускулест като баскетболист. Косата му беше черна и късо подстригана. Имаше мустаци с дебелина около един пръст и козя брадичка в същия цвят. Стоеше с едната ръка, хванала китката на другата. Поза на жокей. Поза на телохранител.
