- И аз така чух.
- Ти ще си моят водач в света на косматковците, а в замяна аз ще държа Ричард по-далеч от теб.
- Съгласен.
- Кога иска да ме види Маркус?
- Тази вечер. - Ървинг има приличието да изглежда засрамен.
Поклатих глава.
- Няма начин. Отивам си в леглото. Ще се срещна с Маркус утре, не тази вечер.
Той заби поглед в кафето, а пръстите му докосваха чашата.
- Иска да е тази вечер. - Погледна към мен. - Защо мислиш, че киснех навън в колата си?
- Не съм на повикване при всяко чудовище в града. Дори не знам за какво иска да ме види Косматия. - Облегнах се назад и кръстосах ръце.
- Няма начин да изляза тази вечер, за да си играя с превръщачи.
Ървинг се размърда неспокойно в стола си, а ръцете му въртяха бавно чашата за кафе по масата. Отново не смееше да ме погледне в очите.
- Сега пък какво не е наред?
- Маркус ми каза да уредя среща с теб. Ако откажа, ще бъда. наказан. Ако дойда тук, Ричард ще ми се ядоса. Хванат съм в капан между двама алфа мъжкари, и не мога да се справя.
- Да не би да ме молиш да те защитя и от Маркус освен от Ричард?
- Не - поклати глава той, - не. Ти си добра, Блейк, но не си на нивото на Маркус.
- Радвам се да го чуя.
- Ще се срещнеш ли с него тази вечер?
- Ако откажа, ще си навлечеш ли неприятности?
Той се втренчи в кафето си.
- Ще повярваш ли, ако кажа „не“?
-Не.
Погледна ме, а кафявите му очи бяха много сериозни.
- Ще се вбеси, но ще оживея.
- Но ще те нарани. - Не беше въпрос.
- Аха. - Една-единствена дума, изречена съвсем меко, колебливо. Не беше обичайно за Ървинг.
- Ще го видя, но при едно условие. Че ти присъстваш на срещата.
Лицето му разцъфна в усмивка, която се разпростря от ухо до ухо.
- Ти си истински приятел, Блейк. - Цялата тъга беше изчезнала, измита от примамливата перспектива да разбере какво става. Дори и затънал до уши в неприятности, Ървинг си оставаше репортер. Това беше същността му и бе по-силно от ликантропията.
Само усмивка си струваше срещата. Освен това исках да разбера дали Ричард наистина е в опасност. Срещата с мъжа, който го заплашваше, беше единственият сигурен начин да се уверя в това. Пък и не ми пукаше за някой, който заплашва приятелите ми. Покритите със сребро куршуми само забавят вампирите, освен ако не ги уцелиш в главата или в сърцето. Сребърните куршуми ще убият върколак, без право на обжалване, без възможност за излекуване, директна смърт.
Маркус можеше да си спомни този факт. Ако прекалеше, можеше и аз да му го припомня.
Ървинг се обади на Маркус от апартамента ми. Отново нямаше представа защо - всичко, което знаеше, бе, че Маркус е наредил да му се обади, преди да пристигнем. Отидох в спалнята. Свалих официалния си костюм и се преоблякох. Черни дънки, червено поло, черни найкове със синя емблема и истински чорапи. През зимата зарязвах ежедневните чорапи за джогинг.
Посегнах към грамадния зелен пуловер, който бях сложила на леглото. Поколебах се. Не беше поради факта, че пуловерът имаше стилизирано коледно дърво и вероятно не беше най-готината дреха за обличане. Не ми пукаше от това. Чудех се дали да взема второ оръжие. Моден аксесоар, който ми беше по-близък и по-скъп на сърцето от всяка дреха.
До момента никой ликантроп не ме беше заплашвал, но добрата стара вампирка Гретхен беше. Може и да не беше Господарка, но бе близо. Освен това споменът за ченгето, което ми взема браунинга, беше все още пресен. Имах твърде много свръхестествени врагове, за да ходя невъоръжена. Извадих специалния помощен кобур за под панталоните. Удобно нещо, което не разваля силуета на дънките, освен ако някой не се вгледа наистина внимателно.
Основното ми помощно оръжие е 9-милиметров „Файърстар“. Малък, лек, приятен на външен вид, а и можех да го нося на кръста, без да ми пречи да сядам. Пуловерът стигаше до средата на бедрото, така че пистолетът беше невидим, освен, ако не ме претърсите. Беше сложен отпред, готов за кръстосано изваждане. Вероятно нямаше да има нужда. Вероятно.
Пуловерът изглеждаше уголемен около презрамките на кобура за подмишница. Виждала съм хора да ги носят под широки пуловери или суичъри, но човек губи няколко секунди, докато бърка под дрехата. Предпочитах да не изглеждам модно и да живея.
Пуловерът беше твърде дълъг за коженото ми яке, така че отново се върнах към черния тренчкот. Аз и Филип Марлоу. Не взех допълнителни амуниции. Реших, че 21 куршума са достатъчни за една вечер. Дори зарязах ножовете си вкъщи. Почти се самоубедих да не вземам файърс-тара. Обикновено не нося два пистолета, преди разни хора да се опитат да ме убият. Свих рамене. Защо да чакам? Ако не ми е нужен, утре ще се чувствам глупаво. Ако ми потрябва, въобще няма да се чувствам
глупаво.
Ървинг ме чакаше. Беше седнал на кушетката като добро момче. Изглеждаше като ученик, наказан от учителя да стои в ъгъла.
- Какъв е проблемът?
- Маркус искаше само да ти дам инструкции. Не ме иска на срещата. Казах му, че няма да отидеш без мен. Че не му вярваш. - Погледна ме. - Доста е ядосан.
- Но не си отстъпил.
- Аха.
