Мисълта да облека използван анцуг, който е престоял в багажника на колата на Зербовски, ми дойде твърде много.
- Няма да стане, Зербовски.
Той ми се ухили.
- Чисти са. Двамата с Кати мислехме да се поупражняваме днес, но така и не стигнахме дотам.
- Не се добрахте до фитнеса, а? - подхвърлих аз.
- Не. - Вратът му започна да се изчервява. Трябва да е било нещо много хубаво или наистина срамно, за да му подейства толкова бързо.
- И какви упражнения правите вие двамата? - попитах аз.
- Упражненията са нужни на мъжа - каза Долф сериозно.
Зербовски ме изгледа и повдигна вежди.
- А вие какви точно тренировки правите с твоето бонбонче? - После се обърна към Долф. - Казах ли ти, че Блейк си е намерила гадже? Останал е да преспи у тях.
- Г-н Зееман вдигна телефона - отвърна Долф.
- Телефонът ти не се ли намира до леглото, а, Блейк? - попита Зер-бовски. Гледаше ме с най-невинния поглед на кафявите си очи.
- Донеси анцузите и ме измъкни оттук.
Зербовски се разсмя, а Долф се присъедини към него.
- Това е анцугът на Кати, така че не го цапай. Ако искаш да тренираш, прави го гола.
Показах му среден пръст.
- О, направи го отново - каза Зербовски, - одеялото се разтвори.
Как само забавлявах всички.
В четири часа сутринта стоях в коридора пред жилището си. Бях облечена в много розов анцуг. Държах мокрите си дрехи внимателно във вързоп под лявото рамо. Дори и с анцуга ми беше студено. Параме-диците ме бяха пуснали само защото им бях обещала, че ще пия топли течности и ще си взема горещ душ. Бях изтичала нагоре по стълбите, обута в чорапи за фитнес. Можех да нося дрехите на Кати, но не и обувките и.
Беше ми студено, бях уморена и лицето ме болеше. Главоболието обаче бе изчезнало. Може би се беше разтворило в леденостудената вода. Или пък в резултат на докосването на нагата. Не можех да си спомня за истории, които ги свързват със спонтанно лечителство, но пък бе изминало много време, откакто бях чела за тях. Те бяха част от финалния изпит по свръхестествена биология. Голямата подсказка бяха перлата и кожата на кобра. Щях да си изровя учебниците и отново да прочета информацията. На лекаря в съответната болница обаче щеше да му се наложи да чете по-бързо от мен. Интересно дали нагите присъстваха в компютрите им? По закон беше желателно да присъстват. Дали нагите разполагаха с някой, който да ги съди от тяхно име, ако липсваше? Или пък щеше да се надигне от смъртното си ложе и сам да ги съди?
За втори път в рамките на шест часа стоях пред апартамента си и нямах ключове. За момент облегнах глава на вратата и почувствах жалост към себе си. Не исках отново да виждам Ричард. Имахме да говорим за много неща, които нямаха нищо общо с превръщането. Искаше ми се да не се бях замисляла за деца. Не исках да обсъждаме малките нахалници тази вечер. Не исках да обсъждам нищо. Исках да се довлека до леглото и да остана сама.
Поех си дълбоко въздух и застанах изправена. Нямаше нужда да изглеждам толкова злощастно, колкото се чувствах. Позвъних на собствения си звънец и се зарекох да направя още един комплект ключове. Не, никой от тях не бе за Ричард. И двата бяха за мен.
Той отвори вратата. Разрошената му от съня коса падаше на тежки вълни около лицето. Беше гол до кръста и с боси крака. Горното копче на дънките му бе разкопчано. Внезапно се зарадвах да го видя. Желанието е прекрасно нещо.
Сграбчих горната част на дънките му и го притеглих към себе си.
Той подскочи, когато мокрите ми дрехи докоснаха голите му гърди, но не се отдръпна. Тялото му бе почти трескаво горещо от съня. Затоплих ръцете си, придвижвайки ги по гръбнака му, а той потрепери и се изви от студа, но не се отдръпна. Пуснах мокрите дрехи на пода.
Целунахме се. Устните му бяха нежни. Ръцете ми се придвижиха по краищата на колана му, а пръстите бяха опасно ниско. Прошепна ми нещо тихо и нежно. Очаквах да са сладки безсмислици или мръсни обещания. Вместо това получих:
- Имаме си компания.
Може да се каже, че замръзнах. В главата ми се появи образът на Рони или по-лошо, на Ървинг, седящ на кушетката, докато ние се опипваме.
- По дяволите - казах аз тихо и с чувство.
- Най-сетне си вкъщи, ma petite.
Беше много по-лошо от Ървинг. Изгледах Ричард с отворена уста.
- Какво става?
- Появи се, докато бях заспал. Събудих се от отварянето на вратата.
Внезапно отново ми стана студено, чак до върха на пръстите на
краката.
- Добре ли си?
- Наистина ли искаш да обсъждате това в коридора, ma petite? - О, колко благоразумно звучеше гласът на Жан-Клод.
Искаше ми се да остана в коридора само защото той е казал да не го правя, но беше детинско. Пък и това си беше моят апартамент.
Пристъпих напред, усещайки топлото присъствие на Ричард край себе си. Изритах мокрите си дрехи през вратата, за да са свободни ръцете ми. Пистолетът се виждаше съвсем открито върху анцуга. Кобурът се поклащаше свободно поради липсата на колан, но можех да извадя оръжието, ако възникнеше нужда. Вероятно нямаше да се наложи, но беше добре да припомня на Господаря, че съм сериозна.
