Обърнах се към Ричард почти на забавен каданс. Косата му бе паднала над едното око. Всеки косъм бе дебел и идеален като начертана линия. Можех да различа всяка от миглите около кафявите му очи във впечатляващ контраст.
- Добре съм. - Но дали бях?
- Какво стана? - попита Ричард.
Не бях сигурна към кого е адресиран въпросът. Надявах се, че не е към мен, защото нямах представа.
Жан-Клод седна до мен на пода с облегнат на плота гръб. Затвори очи и си пое дълбоко въздух с потръпване. Когато го изпусна, очите му се отвориха. Бяха с все същия тъмносин цвят, в който да се удавиш, сякаш смяташе да се нахрани с нещо. Гласът му прозвуча нормално, или поне толкова нормално, колкото въобще беше възможно.
- Никога преди не съм чувствал такъв прилив на сила, не и без преди това да се е проляла кръв.
- Винаги може да се разчита на теб да кажеш идеалното нещо в
подобна ситуация - отвърнах аз.
Ричард почти се рееше над мен, сякаш искаше да помогне, но се страхуваше да ме докосне. Погледна към Жан-Клод.
- Какво ни направи?
- Аз? - Красивото лице на Жан-Клод беше почти отпуснато, очите наполовина затворени, устните - разделени. - Не съм правил нищо.
- Това е лъжа - отвърна Ричард.
Седна по индиански на малко разстояние от мен, достатъчно далеч, че да не се докоснем случайно, но достатъчно близо, че точещата се сила да пълзи помежду ни. Отдръпнах се с няколко сантиметра и установих, че по-близо до Жан-Клод не е кой знае колко по-добре. Каквото и да беше, не бе нещо моментно. Напрежението все още витаеше във въздуха и под кожите ни.
Погледнах към Ричард.
- Звучиш напълно сигурен, че е намислил нещо. Ще ми се да го вярвам. Но какво знаеш ти, което на мен не ми е известно?
- Не го направих аз. Не си и ти. Разпознавам магията, щом я помириша. Трябва да е той.
Щом я помириша? Обърнах се към Жан-Клод.
-Е?
Той се разсмя. Звукът се понесе надолу по гръбнака ми като докосване на козина, мека, разкошна, изумителна. Дойде твърде скоро след прилива на енергия, който бяхме споделили. Потреперих и той се разсмя още по-силно. Боли ви и сте наясно, че не трябва да го правите, но чувството е твърде приятно, за да спрете. Смехът му винаги бе опасно вкусен, като отровен бонбон.
- Кълна се, в каквото пожелаеш, че не съм направил нищо умишлено.
- А какво си направил, без да искаш? - попитах аз.
- Задай си същия въпрос, ma petite. Аз не съм единственият господар на свръхестественото в тази стая.
Е, прав беше.
- Твърдиш, че един от нас го е направил.
- Казвам, че не знам кой го направи, нито какво беше. Но мосю Зе-еман е прав, беше магия. Сурова мощ, която би накарала козината на всеки вълк да настръхне.
- Какво би трябвало да означава това? - попита Ричард.
- Че ако можеш да овладееш такава сила, Вълчо, дори Маркус може да и се преклони.
Ричард придърпа коленете си нагоре и ги опря до гърдите си. Очите му изглеждаха далечни, замислени. Идеята го бе заинтригувала.
- Аз ли съм единствената в тази стая, която не се опитва да сплоти кралството си?
Ричард ме погледна. Изразът на лицето му бе почти извинителен.
- Не искам да убивам Маркус. Ако успея да направя достатъчно величествена демонстрация на сила, може и да отстъпи.
Жан-Клод ми се усмихна. Беше много доволна усмивка.
- Признава, че не е човек и сега иска сила, за да стане водач на глутницата7. - Устните му се разшириха почти до усмивка.
- Не знаех, че си фен на музиката от шейсетте - казах аз.
- Има много неща, които не знаеш за мен, ma petite.
Просто го зяпах. Представата за Жан-Клод, купонясващ на музиката на „Шангри-Ла“, ми се струваше по-странна от всичко, на което бях станала свидетел тази вечер. В крайна сметка вярвах в наги, но не вярвах, че Жан-Клод има хоби.
Гореща вана. Отново в голямата тениска, анцуга и чорапите. Щях да съм най-зле облеченият човек в стаята. Планирах да заменя онази черна роба при първа възможност.
Седяха на кушетката толкова далече един от друг, колкото беше възможно. Позата на Жан-Клод бе манекенска, с една ръка на гърба на кушетката и другата на страничната облегалка. Единият му крак бе преметнат на коляното на другия и демонстрираше меките му ботуши. Ричард се бе свил на своя край с едно коляно, притиснато към гърдите, а другото - свито на кушетката.
Ричард изглеждаше удобно настанен. Жан-Клод сякаш очакваше да се появи някой бродещ фотограф. Двамата мъже в живота ми. Едва издържах гледката.
- Трябва да поспя малко, така че тези, които не остават, да се разкарат.
- Ако имаш предвид мен, ma petite, нямам намерение да напусна, освен, ако и Ричард не дойде с мен.
- Стивън ти е казал защо съм тук - обади се Ричард. - Тя е наранена и не трябва да остава сама.
- Погледни я, Ричард. Изглежда ли ти зле? - Той протегна изящна ръка. - Признавам, че е понесла малко наранявания, но не се нуждае от помощта ти. Вероятно не се нуждае и от моята.
- Аз поканих Ричард да остане. Теб не съм.
- О, всъщност ме покани, ma petite.
-Първо престани да ме наричаш така. И второ, кога съм те поканила?
