Изправи се и се разкърши. Съвсем се беше стъмнило и небето беше отрупано със звезди. Време беше да приготви нещо за вечеря за себе си и за кучето. От вчера му беше останала малко супа — може би щеше да им стигне.
Тръгна да запали огъня. Беше дребен мъж, слабичък и прегърбен. Венец от бели, пухкави коси обкръжаваше лъсналото му теме. Ризата му беше побеляла от слънцето, а изпод късите панталони стърчаха загорели, тънки като клечки крака. Кожата му беше суха и сбръчкана, прорязана от изпъкнали жилки. Движеше се с леко подскачане, като пружинено човече — от старост походката му бе изгубила гъвкавост.
Разпали огъня и клекна до него, като се чудеше не може ли да сложи още нещо в тенджерата. В този миг чу тропот на каруци и конско цвилене някъде навътре в гората. Пират настръхна и изръмжа. Старецът му изшътка предупредително. След малко от мрака се появиха очертанията на няколко коня и един-единствен фургон. Старецът се намръщи. Това беше шайката на оня негодник Цефело. Изплю се и го изгледа изпод вежди. Чудеше се дали да не насъска кучето срещу тях. Ездачите спряха насред поляната и Цефело пристъпи напред.
— Добра среща, Хийбъл.
Старецът изсумтя:
— Какво те води насам, Цефело?
— Хийбъл, Хийбъл — оскърбено поклати глава Цефело, — така ли се посреща стар приятел?! А уж се знаем не от вчера — толкова ни е минало през главата…
И сякаш нищо не е станало, радушно разтърси ръката на стареца, който седеше безучастна.
— Я да те видя! Планинският въздух ти се отразява добре — установи Цефело с най-обезоръжаващата си усмивка. — Въпреки че възрастта си казва думата…
— Какво ме разглеждаш като кон за продан? — сопна се старецът. — Да не се опитваш да ми продадеш някой пенкилер?
— Все същият си си — поклати глава Цефело. — Саможив и недружелюбен.
— Какво е станало с хората ти, главатарю? Да не са се разбягали?
— Чакат ме на главния път — неохотно отвърна Цефело. — Дошъл съм по работа, не можех да ги мъкна с мене…
— Та ще ми кажеш ли най-после за какъв дявол си дошъл?
— Може ли първо да поседнем край огъня ти и да поговорим?
— Сядайте — сви рамене старецът. — Тъкмо вечерях. Ама за вас няма да стигне. Пък и… не бих разделил залъка си с вас.
— Няма нужда — увери го Цефело и великодушно махна с ръка. — Този път те каним да споделиш вечерята ни…
Ездачите слязоха от конете, а една стара циганка наизвади тенджери и съдинки от фургона.
Цефело извика при себе си младия мъж и момичето, които пътуваха във фургона. Към тях се приближи и едно тъничко мургаво момиче с панталони за езда.
Седнал в стола си люлка, Хийбъл се загледа натам. Двамата от фургона не приличаха на цигани, въпреки че не се различаваха от тях по облеклото си. Малката групичка се запъти към стареца. Тъмнокосото момиче гледаше младия мъж с някаква дръзка настойчивост и не се отделяше от него.
— Дъщеря ми, Еретрия — представи я Цефело, като я изгледа предупредително. — А тези двамата са елфи.
— Личи си — отвърна Хййбъл. — Каква работа имат с вас?
— Изпълняваме важна мисия — загадъчно съобщи Цефело.
— Кой, ти ли? — сбърчи вежди старецът. — Пази боже!
Изгледа младия мъж от главата до петите и заяви:
— Изглеждаш ми свястно момче. Защо си се хванал с тях?
— Защото има нужда от водач — заяви Цефело вместо него и побърза да смени темата. — Какво си се заровил жив в тоя пущинак, старче!? Някой ден ще мина оттук и ще открия само оглозганите ти кости…
— Я го виж колко се е загрижил! — изсумтя Хийбъл. — Не знам кой от двама ни си търси белята, Цефело… Времето ще покаже. Аз знам какво правя — ти му мисли!… Ще ми кажеш ли най-после на какво дължа компанията ти?
Цефело въздъхна:
— Имай малко търпение, приятелю. И дотам ще дойде думата…
— Хайде, Цефело, стига си го увъртал! Казвай какво искаш? Не ми губи времето, и без това не ми е останало твърде много…
— Нищо за себе си, Хийбъл, този път нищо за себе си. Тези млади елфи имат нужда някой да ги упъти. Аз не мога, въпреки че имах доброто желание… — той разпери ръце. — Но жертвах част от времето си, за да ги доведа при теб. Моля те, влез им в положението…
— Какъв е този цирк, Цефело? — вдигна вежди старецът.
— Ако нямаш нищо против, спри за малко излиянието си и да похапнем… Мирише ми апетитно. Пък ако има и малко биричка…
По време на вечерята, която се състоеше от топла яхния и сух хляб, почти не се говореше. Затова пък бяха разменени бързи многозначителни погледи, които обясниха на Хийбъл много неща. Елфите очевидно наистина бяха в крайна нужда и бяха последвали Цефело от немай-къде. Стана му ясно, че те не хранеха никакви илюзии по отношение на старата лисица. А Цефело, разбира се, както винаги правеше някакви тънки сметки и съвсем не движен от човеколюбиви чувства. Озадачаваше го единствено онова чернооко момиче, чиято дяволита усмивка прикриваше нещо много по-дълбоко. След като храната бе изядена и бирата — изпита, Хийбъл извади луличката си, Цефело реши, че е настъпил моментът да продължат разговора.
— Та, както ти казах, тези двамата се нуждаят от помощта ти. Уверих ги, че ще направиш каквото можеш за тях. — А те наистина го заслужават…
