— Не си падам по елфи — промърмори Хийбъл като на себе си. — Мислят се за нещо повече от останалите… И по циганите-катунари не си падам. По тях пък — съвсем.
— Има ли изобщо нещо, по което си падаш? — звънна гласът на Еретрия.
— Ти да мълчиш! — сопна й се Цефело. Мургавата девойка дори не го удостои с поглед.
— Има, моето момиче, уверявам те, има — по-меко отвърна старецът и се обърна към Цефело. — Какво ще получа, ако реша да им помогна? Надявам се, че този въпрос не ти е неприятен…
— Не злоупотребявай с търпението ми, Хийбъл — озъби се вождът.
— Защо? Да не би да ми прережеш гърлото? Боя се, че тогава няма да имаш никаква полза от мен…
— Добре де — махна с ръка Цефело, — ще получиш каквото ти се полага — дрехи, завивки, кожи, коприна…
— Все неща, които изобщо не са ми нужни… — подсмихна се старецът.
— Тогава какво, по дяволите, искаш, проклето старче?! — избухна Цефело.
Пират наостри уши и предупредително изръмжа. Хийбъл го потупа по гърба и спокойно отвърна:
— Ножове, ето какво. Няколко хубави ножа, брадва и десетина стрели. И един точиларски камък.
— Изнудвач — процеди Цефело, но побърза да добави: — Ще ги имаш, само да си ги заслужиш.
— Питайте, каквото ще питате — сви рамене Хийбъл и захапа луличката си.
— Този млад елф е Лечител — започна Цефело, като посочи Уил. — Търси корен, от който да извлече някакво много рядко лекарство и който според неговите лечителски книги се среща само тук, в местност, наречена Хранилището…
Когато настъпилото мълчание продължи твърде дълго, Цефело се обади отново:
— Е, какво?!
— ?!
— Къде е?!
— Кое? — подразни го старецът.
— Хранилището?! — изрева Цефело.
— На мястото си, предполагам… И ако не ме лъже паметта, представлява някакви катакомби под една планина — гробници или нещо такова…
— Точно така! — скочи младият елф с пламтящо от възбуда лице.
— Значи, говорим за едно и също място… Хм… А случайно да пише в книгите ти нещо за Дупката?
— Да не искаш да кажеш, че Хранилището е в Дупката, старче? — В гласа на Цефело се долавяше смъртен страх и това не убягна на Хийбъл.
— Точно това искам да кажа — кимна лукаво той. — Та… натам ли си тръгнал, Цефело?
— Къде се намира Дупката? — намеси се младият елф.
— Един ден път на юг и сте там. Само… хубавичко си помислете, преди да тръгнете. Никой още не е излязъл жив от Дупката.
— Никой ли? — замислено повтори елфът.
Еретрия промърмори нещо под носа си. По това как изведнъж притихна и пребледня, Хийбъл разбра, че тя вече знаеше.
— Там живеят сестрите близначки — старецът се озърна и снижи гласа си до шепот. — Вещиците Мораг и Маленро. Бездънната пропаст е тяхно владение…
— Но нали говореше за някаква планина? — озадачено попита Уил.
— По-скоро връх. Висок планински зъбер насред бездната, като гигантски показалец, щръкнал от някой гроб… — потръпна старецът. — Аз съм го виждал. Но никому не пожелавам да го види…
— А вещиците? Кажи ми нещо повече за тях…
— Мораг и Маленро ли? В древността техният род е бил прочут — не си ли чувал за придворните дами на мрачния Владетел на Уорлок? Те са били тук от незапомнени времена… и според някои силата им може да се мери само с тази на друидите. Но… за разлика от тях, както вече сигурно си се досетил, са смъртни врагове на елфите. Не че ме е грижа, само отбелязвам.
Той остро се изсмя и втренчено изгледа младия елф, преди да продължи:
— Та, както казах, те са кръвни сестри, но изпитват само злоба и омраза една към друга. И открай време враждуват, като всяка от тях стръвно пази своята половина от Дупката: Мораг — източната, а Маленро — западната. Не знам каква е причината да се опитват да се унищожат взаимно, но биха дали мило и драго да заграбят и останалата половина. Но както и да е, върхът, който те интересува, Зъбецът, се издига точно по средата между двете владения. А под него е Хранилището.
— Ти виждал ли си Хранилището?
— Аз ли? О, не, опазил ме Бог. Не съм стигал чак до там. Въпреки че веднъж, преди много години, ловувах до самия ръб на Дупката. Бях млад, самонадеян, не давах ухо на зловещите слухове… Пък и вече бяха минали няколко дни, без да забележа нищо обезпокоително. И една нощ, както си сиях, се появи тя… Маленро, с разпуснати коси, като прекрасна фея от сънищата и бледа като самата Смърт. Каза ми, че искала да поприказва с някой, в чиито жили тече човешка кръв, и седна до огъня. Всъщност приказваше само тя, а аз я слушах, изгубил ума и дума…
Старецът поклати глава, унесен в спомените си. Гласът му бе станал глух и далечен.
— На сутринта си тръгна… Така внезапно, както беше дошла. Никога вече не я видях. Човек би помислил, че съм сънувал, но аз зная, че не съм… Защото тя отнесе със себе си част от душата ми…
И Хийбъл поклати замислено глава.
— Освен това така ясно си спомням думите й, сякаш беше вчера… Освен всичко друго тя спомена за Хранилището… Там в древни времена, преди още самата тя да се появи на бял свят, била извършена някаква магия… но каква точно и Маленро не знаеше…
Старецът млъкна, отдаден на мисли за онази, която никога не беше успял да забрави…
Младият елф се приближи до него и сложи ръка на рамото му.
