След малко зловещият вой се усили и конят на Еретрия подплашено запристъпва назад. Изведнъж Уил забеляза някаква сянка, която се приближаваше към тях иззад дърветата. Оказа се едър жребец без ездач. Юздите му се поклащаха, а ноздрите му трепкаха неспокойно. Беше конят на Цефело. Южнякът и момичето се спуснаха към него, огледаха го отвсякъде и потупаха потните му хълбоци. Животното тревожно изпръхтя. Двамата се спогледаха.
— Нещо не е наред — прошепна Еретрия. — Конят не може да е избягал просто така…
Южнякът мрачно кимна. Имаше същото лошо предчувствие. Еретрия яхна коня на Цефело и хвана юздите.
— Продължаваме! — заяви твърдо, въпреки че беше пребледняла.
Бавно, предпазливо поеха в посоката, от която се чуваше зловещият вой. Звездите уплашено трепкаха над главите им и бледата луна ги наблюдаваше втренчено.
Изведнъж забелязаха насред пътя още някаква сянка — тъмна и неподвижна. Рязко дръпнаха юздите и впериха поглед натам. Постепенно различиха в мрака очертанията на фургона. Приближиха се към него и тревогата им прерасна в смъртен ужас. Натъкнаха се на разкъсаните тела на конете, впрегнати във фургона. Недалеч от тях сред локви кръв лежаха хората на Цефело, сгърчени и обезобразени, с разкривени в предсмъртна агония лица.
Уил хвърли бърз поглед наоколо, но нямаше и следа от злодея, извършил всичко това.
— Чакай тук! — нареди на Еретрия, която и без това беше замръзнала на мястото си с разширени от ужас очи, и безшумно пристъпи към фургона. Тялото на Цефело беше проснато по очи на земята. Обърна го и косата му настръхна. Лицето на мъртвия главатар беше почти неузнаваемо, застинало в зловеща гримаса.
Преодоля желанието си да побегне и се надвеси над него. Трябваше да си вземе камъните. Прерови джобовете на умрелия, но нищо не намери. Стомахът му се сви на топка. Изведнъж погледът му попадна на ръцете на Цефело. Дясната бе стисната в юмрук, отчаяно вкопчена в нещо. Уил си пое дълбоко дъх и започна да изправя един по един вдървените пръсти. Нещо синьо проблясваше в дланите на Цефело. Слава богу! Камъните на елфите бяха тук. В последния си миг Цефело се беше опитал да ги използва въпреки предупреждението на Уил.
Южнякът ги измъкна един по един, прибра ги в кесията си и се изправи. Тази кървава касапница би могла да бъде дело на една-единствена твар — на Косача, демона, който непрекъснато ги преследваше. Но как бе успял да ги открие този път? Как ги бе проследил чак дотук? Еретрия не беше помръднала от мястото, където я остави.
— Какво стана? — прошепна с пресъхнали устни.
— Избити са — тихо отвърна Уил. — Всички до един. Намерих камъните…
— Но кой, кой би могъл да го направи? — промълви тя, сякаш не го бе чула. — Дивите зверове? Или пък… вещиците?
— Не, Еретрия — поклати глава южнякът. — Това е същото чудовище, което ни преследва още от Арбърлън. Косача, един от най-страшните демони. Мислех, че е изгубил следите ни още при Скалист рид, но неизвестно как ни е открил отново. Нападнал е Цефело, защото е смятал, че сме още във фургона.
— Горкият Цефело… — въздъхна Еретрия. — Този път си е намерил майстора. Ами ти, Лечителю? Демонът сигурно е раз брал грешката си… Как ще му се изплъзнеш? Накъде може да е тръгнал?
Уил прехапа устни. Имаше един-единствен отговор и двамата го знаеха.
Амбърли, свита в храстите на ръба на Дупката, неспокойно се ослушваше. Обгръщаше я непроницаем мрак. Знаеше, че Уил ще се върне чак на сутринта, затова затвори очи и се опита да поспи, но сънят не идваше. Болката в глезена й се засилваше и мислите не й даваха мира. Най-после се отказа от напразните опити, обгърна коленете си с ръце и зачака, сгушена в мрака.
Горските животинки и нощните птици прошумоляваха около нея, без да я закачат. Минутите течаха бавно и сега, когато не се насилваше да заспи, очите й сами започваха да се затварят.
Изведнъж я прониза хлад и тя се сепна от дрямката си. Изправи се и разтърка премръзналите си ръце. Опита се да се по-раздвижи, за да се сгрее, но нещо изсмукваше отвътре топлината й, сякаш я беше облъхнало леденото дихание на смъртта.
Очите й се разшириха от ужас. Разбра, необяснимо как, че това беше знак, предупреждение. Сетивата й, изострени до крайност, бяха доловили нещо.
Озърна се, обхваната от моментна нерешителност. Нещо я заплашваше — нещо невидимо, но много по-силно от нея самата и способно да я унищожи. Трябваше да се измъкне от дебнещото му присъствие, да се опита да му избяга въпреки силната болка в глезена. Уил все още го нямаше, а той единствен би могъл да й помогне. Трябваше да се справи сама. Единственото й спасение беше бягството, но къде, освен в Дупката, би могла да се скрие?
Трябваше да побърза. Промъкна се до самия ръб на зейналата бездна и погледна надолу. Изведнъж я обхвана страх. Само да знаеше коя от двете опасности беше по-голяма — тази, от която се опитваше да се измъкне, или онази, на която щеше да налети долу…
