Беше останал почти без дъх, но не биваше да спира, не можеше дори да си го помисли. Заради една непростима небрежност рискуваха да се провалят на самия край… И то след като толкова елфи бяха дали живота си, за да подпомогнат успешното изпълнение на мисията им. Не биваше една погрешна стъпка да сложи край на толкова усилия! Щеше да си вземе камъните с цената на всичко и да се върне при Амбърли, както й беше обещал. Двамата щяха да се справят — знаеха колко много зависи от тях.
Изведнъж някаква сянка изскочи на пътя му. Това стана така неочаквано, че Уил затаи дъх и замръзна на мястото си. Към него се приближаваше ездач на кон. Когато различи Еретрия, облекчено въздъхна и не можеше да повярва на очите си в същото време.
— Изкарах ли ти акъла? — подигравателно се изсмя тя. Уил само кимна, като продължаваше да я гледа втренчено.
— Рекох си, хайде, и този път ще го измъкна, че каквито ги е забъркал…
— Знаеше ли, че Цефело е взел камъните?
— Знам — кимна момичето. — Докато си спал като заклан…
— И ти не ме предупреди?!
— А длъжна ли бях?! — вдигна вежди момичето. — Доколкото си спомням, и ти отказа да ми помогнеш. Бях готова на всичко за теб, а не исках толкова много… Ти ми обърна гръб, Лечителю, и какво очакваше? Да тичам след теб като вярно куче и да докладвам за плановете на Цефело? Ха-ха. Нали не искаше да ти преча? — тя сви рамене. — Готово. Дадох ти възможност да се справиш сам.
— Амбърли е ранена и не може да ходи — прекъсна Уил гневната й тирада. — Падна лошо и си изкълчи глезена. Оставих я при Дупката.
— На вълка в устата?! — ахна Еретрия. — Типично за теб, Уил Омсфорд, много те бива за това — да изоставяш жените в труден момент…
— Знам, че отстрани изглежда точно така — пое си дълбоко дъх Уил. Нямаше намерение да спори, нито да се оправдава. — Всъщност искам само да й помогна…
— Аха. Добре, че сам си вярваш. И как според теб ще стане това? — Като си взема обратно камъните. — Ако, разбира се, реша да ти помогна…
— Ще ги взема обратно, дори да решиш да ми попречиш — студено отвърна Уил.
— Никога, дори и за миг ли не си предполагал, че можеш да разчиташ на мен? — замислено го погледна момичето.
— А мога ли? Тя мрачно кимна.
— Естествено, услуга за услуга. Давам ти последна възможност, Лечителю. От мен да мине.
— Мислиш ли, че ще успееш да ги вземеш? — попита Уил. Лицето й се озари от познатата усмивка — едновременно дяволита и загадъчна.
— Не бери грижа за това, Лечителю. Какво мислиш, че правим още от люлката? Още повече че съм достойна ученичка на самия Цефело…
— А той всъщност знае ли къде си?
— Казах му, че ще побързам да настигна кервана. Той нямаше нищо против. А аз знаех, че ще се върнеш да потърсиш камъните и трябваше да предположа откъде ще минеш… Мога да ти кажа дори къде е спрял за нощувка Цефело.
— Тогава хайде да побързаме — възкликна Уил.
— Спокойно, има време — увери го тя. — Малката елфа ще почака.
Споменаването на Амбърли го накара да потръпне.
— Искам само да ми обещаеш онова, за което те помолих, и веднага тръгваме. Какво реши, Лечителю, ще ме вземеш ли с теб, или не?
— Щом искаш — сви рамене Уил. — Какво друго ми остава?
— Много добре — кимна Еретрия. — Ще се погрижа да изпълниш обещанието си. Качвай се.
Уил се метна зад гърба й и тя подхвърли през рамо:
— Хвани се здраво, Лечителю, да не те загубя по пътя!… Ето така! Да можеше сестричката ти да ни види отнякъде…
Въодушевена, тя така рязко пришпори коня, че животното стреснато изцвили и препусна по пътеката. Еретрия се ориентираше в мрака като котка и избягваше всички стърчащи клони, прогнили дънери и стволове, препречили пътеката. Уил имаше чувството, че още малко и ще изхвръкне от седлото. Никога не беше яздил така лудешки.
Когато най-сетне спряха, се чувстваше като замаян. Бяха излезли на главния път и Еретрия, разрошена и с пламтящи страни, го гледаше насмешливо:
— Добре, че ме държа да не падна.
— Признавам, че си превъзходен ездач — усмихна се Уил. Едва си поемаше дъх. — А защо всъщност спряхме?
— Искам да погледна следите — наведе се Еретрия. — Странно, фургонът не е минал…
— Сигурна ли си? — приближи се до нея Уил. — Да не би дъждът да е отмил следите?
— Това е невъзможно — решително поклати глава тя. — Фургонът е достатъчно тежък и следите са дълбоки… Не мога да си го обясня…
— Може би Цефело е изчакал да отмине бурята… — предположи южнякът.
— Може би… — със съмнение отвърна тя. — За всеки случай мисля да се върнем и да ги потърсим. Качвай се на коня.
Потеглиха на запад, вече по-бавно, като се озъртаха за следите от фургона. Следи нямаше. От двете страни на пътя шумолеше гората и от време на време до ушите им долитаха крясъците на нощни хищници, тръгнали на лов.
Изведнъж някакъв писък, по-зловещ и пронизителен от всички останали, процепи нощната тишина Писъкът бе последван от остър, смразяващ кръвта вой. Уил стисна ръката на Еретрия.
— Какво беше това?
— Вятърът фучи в клисурите… — Това не звучеше никак убедително, още повече че тя самата се озърташе неспокойно.
