— Слушай внимателно, Уисп. Искам да си получа обратно камъните на елфите и ти трябва да ми помогнеш, разбираш ли?
— Уисп служи вярно! — прошепна дребосъчето, останало почти без дъх. — Не може, не може!
— Къде са? Покажи ми кутията! — продължи Уил, все едно не го беше чул.
— Лейди знае! Уисп служи вярно! Не може! Не може! — забъбри Уисп като обезумял.
В този миг Еретрия измъкна камата от ботуша си и се притече на помощ на Уил.
— Ах ти, малък червей! — изсъска тя. — Я си помисли хубаво дали не може!
— Недей, хубавице! — сгърчи се Уисп. — Уисп не сторил нищо лошо…
— Къде са камъните на елфите? — строго попита Еретрия. В този миг звънчето иззвъня четири поредни пъти. Уисп затрепери като лист.
— Какво има? — разтърси го Уил. — Мораг е дошла… — жално избъбри дребосъкът. Мораг ли, прехапа устни Уил. Само тя им липсваше.
На всичко отгоре Уисп загуби ума и дума. Хленчеше и целият се тресеше, като повтаряше само:
— Лейди знае. Уисп служи вярно…
— Слушай какво, Уисп! — Уил го хвана за брадичката. — Хубаво ме чуй! Заведи ни при камъните на елфите преди да се е случило нещо много, много лошо… И без глупости…
Уисп се втренчи в Еретрия, която си играеше с камата, и плахо кимна. — Браво, Уисп. Така те искам. Хайде, води ни. Тръгнаха нагоре по стълбите. Движеха се почти пипнешком. Завиха по дълъг тесен коридор и продължиха по друг, без да чуят нито звук, освен собствените си тихи стъпки. Натрапчивата упойваща миризма все така ги преследваше. Опитваха се да не дишат дълбоко, но с всяка изминала минута се чувстваха все по-замаяни…
На една от стълбищните площадки Уисп изведнъж спря и посочи врата, иззад която долитаха резки гласове.
— Какво има, Уисп? — нервно попита Уил — Защо спря?
— Мораг е там — ужасено се сгърчи лицето на дребосъка. — Злата Мораг… Много, много страшна…
Уил започваше да губи търпение.
— Не ни трябва Мораг. Казах да ни заведеш при камъните на елфите! Уисп безмълвно посочи към вратата. Уил се поколеба. Дали дребосъкът не беше по-хитър, отколкото си мислеха? Еретрия скри камата и коленичи до човечето.
— Уисп, сигурен ли си, че са там? — кротко попита.
— Да, хубавице. Уисп не лъже. Не плаши Уисп…
— Нищо няма да ти направя — увери го тя. — Къде, казваш, е кутията?
— Там, в малката стаичка. Кутия с красиви цветя. Червени и златни.
Еретрия и Уил се спогледаха. Не ни лъже, вярвам му, казваше погледът на момичето, Уил въздъхна и направи знак на останалите да го последват. Безшумно се приближи до вратата и застана там. Гласовете се чуваха по-ясно — гневни, яростни. Уил затаи дъх и открехна едва забележимо вратата.
Там долу беше залата, в която за пръв път видяха Маленро. Залата беше сумрачна, осветена единствено от онези странни лампиони, увиснали от тавана като паяци. Една вита стълба отвеждаше надолу, където тълпа клечковци беше обкръжила две високи дами, целите в черно, настръхнали като котки.
Уил Омсфорд се увери, че двете вещици, които така се ненавиждаха, си приличаха като две капки вода. Дори косите им, стигащи почти до земята, бяха оплетени по един и същ начин. Но този път омразата бе разкривила чертите на безупречно красивите им лица и замъглила теменужените им очи. От думите, които си разменяха, Уил го побиха тръпки.
— Изобщо не ме е страх от тебе, сестро! — крещеше едната. — Моята сила е не по-малка от твоята! Ние сме като два остри камъка и проклета да съм, ако първа ти отстъпя! Но ти, ти си една глупачка и искаш да заграбиш магия, която не ти принадлежи, само за да докажеш превъзходството си над мен! Пфу! Както виждаш, за мен няма никакви тайни, сестричке…
— Ти си глупачка! — изсъска другата. — Марш от моя дом, преди да съм те изритала…
— Лъжеш се, ако мислиш, че можеш да ме уплашиш! — изсмя се Мораг. — Ще си тръгна, когато реша, и нито минута по-рано! Всъщност дойдох, за да получа камъните, както, предполагам, си се досетила! Хайде, давай ги!
— Те са мои! — изфуча Маленро. — Подарък са ми!
— А сега ще станат мои! — прокънтя гласът на Мораг. — Ти с нищо не си ги заслужила!
— Да не би ти да ги заслужаваш повече, никаквице?! — изплю се в лицето й Маленро. — Вместо да си благодарна, че ти позволих да управляваш редом с мен, ти искаш да заграбиш всичко! Презряна, безполезна твар! Винаги си ми завиждала, признай си! Яд те е, че получавам всичко, което ти не можеш да имаш! Не можа да задържиш дори един мъж… И го изгуби!
— Ти го погуби, сестро! — извика Мораг.
— Ха! — изсмя се Маленро. — Да не би аз да го вкамених? Виновна ли съм, че той предпочете мен?
— Дай ми камъните! — гласът на Мораг бе студен, заплашителен. — Нищо няма да получиш!
Уил, който наблюдаваше през процепа на вратата, изведнъж усети нечия ръка на рамото си и отскочи разтреперан.
— Какво става тук?! — надничаше зад гърба му Еретрия. — Дай и аз да погледна! — Стой там! — прошепна й той. — Става опасно! Маленро и Мораг, застанали лице в лице, презрително се измерваха с поглед.
— Дай ми камъните! — съскаше едната. — Трябва да ми ги дадеш!
— Да имаш да вземаш! — хилеше се другата. — Върви си и престани да ми досаждаш!
— Змия!
— Чудовище!
