Мораг замахна и с всичка сила удари Маленро през лицето. Маленро чак залитна. Свитата от клечковци, досега безмълвно наблюдавала кавгата, се размърда неспокойно.
— Иди си, сестро — процеди Маленро. — Иди си, преди да съм те унищожила, защото не заслужаваш дори да ми бъдеш робиня…
Мораг обаче замахна и я удари отново.
Маленро изфуча като дива котка. Лицето й се сгърчи от омраза. В следващия миг двете сестри вече се търкаляха по пода, вкопчени една в друга, съскащи като обезумели, Маленро изведнъж се отскубна и насочи към Мораг протегнатите си ръце. От пръстите й изригна зелен пламък, който обгърна сестра й! Мораг изрева и се хвърли към сестра си. След миг пламъците обгърнаха и нея. Маленро изпищя пронизително, като отчаяно се мяташе. Клечковците, застанали близо до нея, се подпалиха и за миг се превърнаха в пепел.
Двете сестри се сгърчиха в предсмъртна схватка. Цялата зала бе обхваната от пламъци. Димът стигаше до ноздрите на Уил и той реши да действа, без да губи повече време. Пък и сега вече едва ли някой щеше да му обърне внимание. Той се обърна и сграбчи Уисп за раменете.
— Къде е стаичката, Уисп? Покажи ми стаичката!
Уисп посочи към една вита стълбичка вдясно от площадката, където бяха застанали.
Южнякът направи знак на Амбърли и на Еретрия да го последват, вдигна Уисп под мишница и се втурна нагоре. Димът го задавяше. Долу обгърнатите от пламъци тела на двете сестри изведнъж се срутиха като две черни овъглени статуи.
Амбърли нададе тих задавен вик на ужас. Клечковците се разпадаха пред очите им, превръщаха се в купчинки сухи съчки и в миг пламваха.
Нямаха никакво време. Огнените езици бяха стигнали почти до горната площадка. Провираха се през димна завеса и вече едва дишаха.
Най-после се добраха до будоара на Маленро. Зад завеса от плътна коприна беше тоалетката й, а на нея, между бурканчетата с помади и стъклениците с парфюми — кутията, за която говореше Уисп, гравирана с великолепни цветя. Уил, разтреперан, вдигна капака. Камъните на елфите бяха вътре, най-отгоре! Сърцето му лудо заби.
В този миг кулата сякаш се разтърси от тътена на пожара. Масивните носещи греди една след друга се пропукваха и се срутваха над пламъците. Уил пъхна кесията с камъните в джоба си и се втурна обратно към вратата. Останалите се спуснаха след него.
Но изведнъж от дървения шкаф в дъното се разнесе отчаяно думкане и приглушено ръмжене. Уил се поколеба за миг, но реши, че каквото и да беше затворено вътре, не заслужаваше живо да се изпече сред пламъците и отключи вратата. Нещо изскочи отвътре като хала и се хвърли към Уил.
— Назад, Пират! — разнесе се познат глас.
— Хийбъл! — изхълца Уил.
— Същият! Кой, по дяволите, ме завря в тоя шкаф?!
— Не си ли спомняш, старче? Маленро, твоята стара познайница, те превърна в дървена играчка! Вече те бяхме прежалили…
— Със смъртта на Маленро магията е спряла да действа… — плесна с ръце Амбърли. — Ето защо клечковците се разпадаха!
— Да се махаме оттук, преди кулата да се е срутила върху нас! — подкани ги Уил.
Но когато излязоха на площадката, стъписани се спряха. Долу, в краката им, всичко беше в пламъци, А трябваше някак да се доберат до отсрещната врата. Уил предпазливо ги поведе.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и някаква огромна сянка влетя вътре. Пират настръхна и заръмжа.
— Косача! — сепна се Уил. Съвсем беше забравил за него.
— Уисп! — отчаяно извика той. — Има ли и друга врата, през която да се измъкнем оттук?
Дребосъкът посочи разтреперан към една по-малка врата вляво от тях, почти скрита от пламъците. Уил не се поколеба нито за миг. Имаше чувството, че усеща смразяващия дъх на Косача зад гърба си.
Едва се добраха до вратата, но тя поне за техен късмет се оказа отключена. Уил пропусна останалите пред себе си и я затвори с трясък. Зад гърба му резето хлопна.
Тогава хукнаха през мрачното подземие на замъка по хлъзгави, кънтящи стъпала с дъх на мухъл. Не обелваха нито дума, само тичаха и тичаха — най-отпред Уил, стиснал под мишница като вързоп скимтящия Уисп, след него Хийбъл с кучето и най-отзад Еретрия, която подкрепяше още твърде слабата Амбърли. Подземието, пълно с безброй насекоми, се виеше и ги отвеждаше в неизвестна посока.
Уил не даде почивка нито за миг. Самият той имаше чувството, че сърцето му ще изскочи, но най-важното сега беше да се измъкнат от преследвача си.
Тунелът, който им се струваше безкраен, най-после свърши. Отново трябваше да се изкачват по някаква вита стълба. Уил изчака останалите, като напрегнато се ослушваше, но не чу нищо, освен техните собствени стъпки.
Стълбите свършваха при една капандура. Уил се напрегна, опря гръб в капака и го отмести. Отгоре нахлу светлината на деня — бледа, унила, но все пак светлина.
Излязоха отвън и се намериха насред самата Дупка — сива, обгърната от мъгла. В далечината димеше замъкът на Маленро, а около тях се издигаха тъмните стволове на вековни дървета. От Косача все още нямаше и следа.
Уил обаче нямаше и най-малката представа накъде да вървят сега.
— Хийбъл, къде е Зъбецът? — попита.
