Арион скочи от гърба й и се озова лице в лице с по-малкия си брат. Двамата изобщо не си приличаха. Андер беше дребен и мургав, Арион — снажен, висок и русокос, същият като баща си преди време. Освен това беше превъзходен атлет, безупречен стрелец и сякаш роден да държи меч. С една дума, беше гордостта на стария крал, И за разлика от брат си, който изглеждаше сдържан и затворен и предпочиташе да общува с книгите си, Арион разпръскваше някакво обаяние, което му помагаше да печели симпатиите и възхищението на всички.
— Накъде така, братле? — В общуването с брат си Арион бе възприел един полуснизходителен-полунасмешлив тон. — На твое място нямаше да безпокоя татко точно сега. Моментът не е подходящ. Поне допреди малко още спеше. Снощи работихме до късно. Държавни дела, нали разбираш…
— Разбирам — кимна Андер. — Нямах намерение да безпокоя никого. Тръгнал съм към конюшните.
Арион усмихнато махна с ръка и отново се метна на коня си. Пришпори го и подхвърли през рамо:
— Отивам до Саранданон за няколко дни. Фермерите са не що неспокойни… Взели, моля ти се, да разправят, че над кралството тегне някаква прокоба… Бабини деветини, ако питаш мен, но се налага да усмирим духовете… Междувременно тук не щата остават в твои ръце. Впрочем, няма да се преумориш — Арион се подсмихна — Не смятам да се бавя. До заминаването на татко за Кершолт ще се върна, да знаеш.
Той дръпна юздите и кобилата изхвърча през разтворените градински порти. Андер мрачно поклати глава и установи, че се е отказал от намерението си да поязди. Безоблачното сутрешно настроение бе безвъзвратно изгубено.
Чувстваше, че той би трябвало да придружи баща си на мисията му в Кершолт, но нищо не зависеше от него. А заздравяването на отношенията между тролите и елфите беше толкова важно. Изискваха се такт и дипломатичност, каквито брат му при всичките си останали качества не притежаваше. Арион беше нетърпелив и рязък, у него имаше някакъв непрекъснат стремеж да се отличи, да изпъкне, дори останалите с нищо да не му отстъпваха. Докато Андер, напротив, никога не действаше прибързано и необмислено и това му качество беше особено ценно на дипломатическите съвети, където той с разумни доводи умееше да отстоява своето. Когато изобщо присъстваше.
Той сви рамене и тръсна глава. Излишно бе да мисли за това. Баща му прекрасно знаеше колко силно е желанието му да го придружи, но въпреки това бе спрял предпочитанията си на Арион. Защото Арион един ден щеше да стане крал и трябваше да понатрупа опит в държавните дела, докато баща му бе още жив. Като се замисли човек, в това имаше логика…
На времето двамата братя бяха близки. Тогава и Ейн, най-малкият син на краля, бе все още жив. Но Ейн загина при една злополука по време на лов преди единайсет години и оттогава всичко се промени. Амбърли, невръстната дъщеря на Ейн, се обърна към Андер за подкрепа и Арион, най-големият брат, се почувства предаден, пренебрегнат. След време, когато Амбърли изведнъж обърна гръб на всичко и се отказа от честта да бъде една от Избраниците, Арион реши, че заслугата за това е изцяло на брат му и презрителното му неодобрение прерасна в нескрита враждебност. Андер подозираше, че хладното отношение на баща му към него се дължи отчасти на някои изказвания на брат му, но и така да беше, нищо не можеше да се промени.
Все още потънал в размисъл, той тръгна по страничната алея, която водеше към дома му, когато го сепна нечий вик:
— Принце, моля ви, почакайте!
Андер се обърна и удивен забеляза един от Избраниците — младичкия червенокос Лаурън, който се приближаваше тичешком, размахал ръце, а белият му плащ се развяваше. Беше необичайно за когото и да било от тях по това време да се намира извън Градината на Живота. Какво ли го водеше насам? Младият елф дотича, останал почти без дъх, а по челото му се стичаше пот.
— Принце, на всяка цена трябва да говоря с краля… — избъбри той. — А стражата не иска да ме пусне. Ще ме вкарате ли при него, моля ви?!
— Но кралят все още спи… — поколеба се Андер.
— Трябва да го видя още сега — настоя Лаурън. — Много е важно, принце, повярвайте ми! — Гласът му трепереше.
Лицето му беше бледо, а погледът — трескав, отчаян. Андер се запита с известно безпокойство какво ли би могло да бъде толкова важно.
— Ако имаш някакви неприятности, Лаурън, може би аз бих могъл…
— Не, принце — нетърпеливо го прекъсна младежът, — става въпрос за Елкрис, не за мен!
— Ела с мен! — отсече Андер, хвана го за ръката и без излишни въпроси го поведе към покоите на краля.
Минаха покрай стражите забързани и те останаха да гледат след тях със зяпнала уста, без да посмеят да ги спрат.
Но Гейл, младият елф, който изпълняваше функциите на личен кралски придворен, беше непреклонен. Въпреки че се чувстваше неловко, защото не смееше да погледне принца в очите.
— Съжалявам, принц Андер, но кралят е наредил за нищо на света да не го будя. Заповедта се отнася за всички.
— Дори и за Арион? — кротко попита Андер. — Дори и за него ли, Гейл?
— Арион замина… — неуверено започна Гейл. Андер го съжали и му се притече на помощ:
