— Точно така. Но аз съм тук и настоявам да се видя с баща си. Да не би да искаш да ми кажеш, че това е невъзможно?
Гейл съвсем се смути и сякаш си глътна езика. Но когато видя, че Андер се запъти към покоите на баща си, той забърза покрай него с думите:
— Оставете това на мен, принце. Аз ще го събудя, а вие по чакайте тук, моля ви.
След няколко минути той се появи отново, вече по-спокоен, и направи знак на Андер да го придружи:
— Заповядайте, принце, кралят ще ви приеме. Но ако обичате, младежът засега да изчака тук. Когато Андер влезе, кралят беше все още в леглото си и отпиваше вино от високата чаша, която му беше подал Гейл. Посрещна сина си с леко кимване и се измъкна с явна неохота изпод завивките, а измършавялото му тяло потрепваше от утринния хлад. Гейл услужливо му подаде халата и старият крал се загърна зиморничаво.
Въпреки напредналата си възраст (беше осемдесет и две годишен) и крехкото си телосложение крал Ивънтайн Елеседил се радваше на добро здраве. Жилав и енергичен, той все още бе в състояние да препуска с коня си и да държи меч, както и да реагира бързо в критични моменти. Не бе загубил способността си да преценява ситуацията от всички страни, да слага на везните всички плюсове и минуси, за да вземе най-правилното възможно решение. Само благодарение на тези си качества бе успял досега да запази короната. И главата си. Андер бе наследил повечето качества на баща си, но в неговия случай нямаше особена полза от това.
Кралят се приближи до прозореца и с един замах дръпна завесите. Мека слънчева светлина обля стаята и мирис на роса и горски треви я изпълни. Сякаш за да прогони мрака и от най-скритите ъгълчета, Гейл запали газовите лампи, като се движеше почти безшумно в старанието си присъствието му да бъде колкото се може по-незабележимо. Но кралят и без това в този миг не забелязваше никого, а разсеяно съзерцаваше отражението си в едно от стъклата. Погледът на искрящо сините му очи бе хладен и пронизващ и в същото време — белязан от някаква горчивина, поглед на застаряващ мъж, много изпитал и много видял. Той въздъхна и се обърна към сина си:
— Казвай, Андер, какво се е случило? Гейл спомена, че отвън чакал един от Избраниците.
— Да, сър. Дошъл е да ви предаде съобщение от Елкрис.
— От самата нея? — вдигна вежди старият крал. — Повече от седемстотин години дървото не е разговаряло с никого… Какво е съобщението? — Младежът държи да ви го предаде лично.
— Така да бъде — кимна Ивънтайн. — Покани го, Гейл. Елфът се поклони и побърза да изпълни кралската заповед, като в бързината си остави вратата полуотворена. В същия миг в кралските покои се вмъкна едно огромно куче с дълга козина на, безшумно се приближи до Ивънтайн и впери предан поглед в него. Това беше Манкс, ловджийската хрътка на стария крал и негов неразделен другар от години. Андер забеляза, че мрачната сянка изчезна от лицето на баща му, когато се наведе да погали вярното куче.
— И ти като мен започна да остаряваш, приятелю…
Гейл се върна, следван от Лаурън. Младият елф нерешително пристъпи от крак на крак и кралят направи знак на своя придворен да излезе. Андер също понечи да си тръгне, но баща му го спря. Този път Гейл затвори плътно вратата след себе си и тримата мъже останаха сами.
— Ваше величество — едва чуто промълви Лаурън, — простете, че наруших покоя ви, но аз…
Доловил смущението на младежа, кралят бързо пристъпи напред, сложи ръка на рамото му и се усмихна окуражително.
— Знам, че това, което си дошъл да ми кажеш, е нещо наистина важно, синко. Затова седни и се успокой. Готов съм да те изслушам.
Само баща му умееше да вдъхва такъв респект и същевременно да излъчва такова обаяние, помисли си Андер.
Кралят настани младежа на един от столовете до малкото писалище и седна до него. Изглеждаше наистина заинтригуван. Андер остана прав.
— Ти беше Лаурън, нали? — Крал Ивънтайн внимателно гледаше младежа.
— Да, ваше величество.
— Е, Лаурън, кажи сега какво те води насам?
Младият елф сключи ръце на масата и помръдна неспокойно.
— Ваше величество, тази сутрин Елкрис пожела да разговаря с нас. — Гласът му се бе снижил до шепот. — Каза ни, че… умира.
Андер усети, че вътрешностите му се оковаха от внезапен хлад. За миг кралят остана загледан в една точка, с изправен гръб, като вдървен, после бавно изрече: — Това не може да бъде.
— Уви, ваше величество, истина е! — отчаяно продума младежът. — Всички я чухме. Тя каза, че умира и че… не след дълго Забраната ще рухне. Кралят се изправи и мълчаливо тръгна към прозореца с провлачената походка на стар човек. Манкс, досега лежал свит в краката му, незабавно го последва. Андер видя, че ръката на баща му механично се протегна да погали сплъстената козина.
— Сигурен ли си, Лаурън? — най-накрая продума кралят. — Абсолютно ли си сигурен?
— Да, сър…
Младият елф плачеше тихо, почти беззвучно, захлупил глава на масата. Ивънтайн разсеяно се взираше навън към раззеленената гора, така гостоприемно приютила народа му преди време.
