— Ами мълчи тоя гад. Не продумва. Да можех някак да го размърдам, а? Сподели, не бъди стиснат.
Съгласен съм — ситуацията, когато потърпевшият не дава показания, а свидетели няма, е ужасяваща. Показания дава само обвиняемият, а колко може да му се вярва на него… Ситников мълчи и Шурик търси всякакви възможности да го накара да си отвори устата. А за целта му трябва информация, колкото може повече информация за самия Ситников и за живота му. Някак неловко е да притискаш потърпевш, човекът лежи в реанимацията след втора коремна операция, в съзнание е, може да дава показания, но е много слаб и изобщо перспективите му, както каза Вилков, са мъгляви и не много обнадеждаващи. С оздравяването на болни след раняване в коремната област медиците открай време имат проблеми. Като вземеш дори Александър Сергеевич Пушкин или героя от любимия ми от детството филм „Новите центуриони“, който в Съединените американски щати беше нещо като участъков милиционер и загина именно от такова раняване. А как да притискаш човек, който най-вероятно всеки момент ще умре? Съвестно ти е.
А тъй като никога не съм бил стиснат, аз честно споделих с Шурик всичко, което бях успял да науча за Вячеслав Антонович Ситников. Шурик пък, на свой ред, ни разказа как е разпитвал сина на Ситников — Григорий Вячеславович. На пряко поставения въпрос защо фирма „Баунет“ е прехвърлила своите активи във фирмата на Ситников-младши, той спокойно свил рамене и отговорил, че собственикът на „Баунет“ — Лев Александрович Аргунов, бил стар приятел на баща му. Лев Александрович се обърнал за помощ към Ситников, когато научил, че фирмата му е подложена на неприятелска атака, и Вячеслав Антонович го посъветвал да използва фирмата на сина му — това било всичко. Когато партньорите се познавали отдавна и си вярвали, прехвърлянето можело да се направи много бързо, а в такава работа — като спасяването на активи, била важна именно бързината.
— Така че утре аз ще разговарям с него — делово съобщи Шурик и гаврътна поредната доза уиски.
За разлика от Семьонов, той се напиваше бързо, но знаеше тази своя слабост, така че пиеше твърде умерено, макар и с огромно удоволствие.
— Поговори и с жена му — посъветва го тъжният Семьонов.
— С чия жена?
— Ами на този Аргунов, стария приятел.
— Тя пък какво общо може да има? — учуди се Шурик. — Какво може да знае тя за службата за безопасност и дали той е давал указание да си разчистят сметките с тях или не.
„Той“ очевидно беше Аргунов, а „тях“, както предполагам — рейдърите и възложителите, тоест Брайко и Забелин.
— Не бе, какво общо имат тук рейдърите — кисело се намръщи Валя, — за снахата я разпитай. Нали тя твърди, че Ситников се е опитвал да я изнасили, а Ситников мълчи. Е, затова попитай жената на Аргунов какво мисли по този въпрос. Щом Ситников и мъжът й са стари приятели, значи тя познава отдавна и сина на Ситников, и снаха му, виждала ги е всички заедно и може да ти каже с какви очи Ситников е гледал Олеся и как го е гледала тя самата. Изнасилването на близък човек не се случва ей така, без нищо, повярвай ми, все пак съм участъков. Ей така, без нищо, може да бъде изнасилена първата срещната жена в тъмен двор, а когато се случи между роднини — там винаги има дълга предистория. Сто процента! — отсече Валентин.
Шурик угрижено си почеса бузата, прехапа устни.
— Мислиш ли? Всъщност си прав… Тогава ще взема да започна с нея. Така дори е по-интересно. Сега ще извикам някого от оперативните работници, та утре още рано-рано да дойде с мен.
Той седна до телефона, а аз понесох към кухнята мръсните чинии. Докато вадех чисти съдове и затоплях купените от магазина сарми „за второ“, в стаята, където бяха останали приятелите ми, нещо се случи. Разбрах го по това как внезапно замлъкна леко пиянският глас на Шурик и се възцари пълна тишина. Тишината продължи двайсетина секунди, след което се чуха високо и изразително произнесените от Вилков думи, които в превод от нецензурен на приемлив език можеха да означават приблизително следното:
— И тая си я биваше! Шантава работа!
Аз се втурнах в стаята.
— Какво става? Каква я свършихте тук?
Шурик седеше с облещени очи, а Валя Семьонов наливаше в чашата му водка и го успокояваше:
— Удари една, Шура, удари една и веднага ще ти олекне.
След две минути вече знаех, че оперативните работници чрез продължителни разпити на свидетели съставили списък на местата, които покойният Юрий Петрович Забелин посещавал най-често. Тази работа започнала отдавна, още преди обединяването на делото с това за убийството на Брайко. Търсели жената, за срещи с която Забелин бил наел апартамента. А сега, когато излязла наяве връзката между Забелин и Даря Брайко, се породили подозрения, че именно тя е била въпросната жена. Оперативните работници започнали отново да обхождат тези места, предимно ресторанти и оздравителни центрове с бани, и да показват на персонала, който добре познавал Юрий Петрович, снимки на Даря. Да, обаче никой не идентифицирал Даря. За сметка на това в два ресторанта на другата снимка хората познали Олеся Подрезкова.
