Тоест нашият Александър Иванович не беше намерил основания да промени мярката за неотклонение, избрана от следователя Хомяков по отношение на Олеся Подрезкова. Младата жена сама извикала милиция и „Бърза помощ“ на местопрестъплението, сама признала, че е стреляла по свекъра си, доброволно давала показания, оказвала съдействие на следствието и нямало причини да се смята, че тя ще опита да се скрие или намирайки се на свобода, ще противодейства на процеса на разследването. По принцип Хомяков бе действал напълно законно и воплите на Шурик, че следователят е взел подкуп, будеха у мен някои съмнения. Впрочем бе напълно възможно. Шурик беше решил засега да не разпитва Подрезкова, да се задоволи с външно наблюдение, да фиксира нейните придвижвания и контакти, а когато получи резултатите от балистичната експертиза на оръжието, да я извика и разпита, както му е редът. Нека момичето се отпусне, да си помисли, че всичко е спокойно, току-виж, направи някаква грешка от радост. Освен това няма никакъв риск тя да се укрие от следствието, защото „външните“ не дремят.
Този път се събрахме у нас, защото Шурик се бе запалил да види котките ми. Нито веднъж досега не беше идвал вкъщи, някак се бе получило така, че още от времето на нашето задочно обучение свикнахме да пием бира на обществени места, някъде на „Солянка“, близо до „Малий Ивановский“, където всъщност се намираше нашето учебно заведение. Вилков беше слушал много за моите котешки пристрастия, но не бе виждал с очите си този зверилник, та сега изведнъж се сети, че може да направи подарък на тъща си за рождения й ден — очарователно котенце. Тя обожавала котките, а последната й любимка умряла неотдавна от старост. Щом чу, че животинките ми за разплод се казват американски екзоти, той дълго мига на парцали и ме разпитва на какво приличат, защото, ако съществото е плешиво или прилича на овца в зародиш (някой му бил казал, че има и такива), щели да го изгонят от къщи. Предложих му да дойде и лично да види, за което Шурик с ентусиазъм се съгласи.
Е, а където е Шурик, там е и Семьонов, може ли без него.
Вилков търпеливо чакаше вроденото любопитство да победи скрилите се на първо време котки и те да се покажат на бял свят. Пръв, както обикновено, се появи мъдрият Ринга, при вида на когото Шурик размаха ръце и закрещя, че го будалкаме и това не е никакъв екзот, а най-обикновен сибирски котарак, каквито бил виждал стотици през живота си. Наложи се да му обясня, че „това“ не е „онова“. Втори излезе Айсор и предизвика поредния пристъп на нерви у Шурик, защото тъща му била човек суеверен и за нищо на света не би живяла с въгленочерен котарак. А когато пред очите му най-сетне застанаха тате Приятел, мама Арина и дъщеричката Карма, Шурик изпадна в неописуема нежност, започна да им се подмазва, да говори глезено на бебешки език и умилно да върти очички. С една дума, животинките ми за разплод му харесаха страшно много и той настоя веднага да го включа в списъка на чакащите за потомството им.
— Кога? — строго попита той.
— След около месец.
— Това е добре. Точно за рождения й ден.
Наложи се да охладя ентусиазма му.
— Е, ти не си въобразявай, братле, няма да ти дам новородено коте. Арина трябва да го откърми, после и аз трябва да се занимавам с него поне два месеца, през това време то ще се научи да пази чистота.
— Два месеца! — ахна Вилков. — Какво приказваш, Игорьоха!
— Нищо — троснах се аз. — Ако не искаш, не вземай. Не по-рано от два месеца след раждането.
Наложи се да се примири, още повече че му обясних, че новородените котета нямат добър вид и не стават много за подарък. А на два месеца вече изглеждат прелестно, чаровно лудуват и — което никак не е маловажно — не акат, където им падне.
Моят приятел Семьонов беше унил и вял. Допълнителните му приходи бяха секнали още преди Валка да се разгърне в цялата си мощ. Невинността на Олег Личко можеше да се смята за установена и неговото разследване привърши, Мусатов нямаше за какво да плаща повече. Разбира се, за възбуждане на официален процес за реабилитирането на Личко събраните от нас факти бяха съвсем недостатъчни, освен това не разполагахме с тяхното документално оформление и с много други неща, също толкова важни, но нали тази работа беше не с цел официална реабилитация, а само в името на паметта на близките.
— Аз вече си бях наточил зъбите за курорт в Турция — да изпратя там през лятото жената и децата — оплакваше се Валя. — Как можаха да покажат тоя Ситников по телевизията! Ако Истомина не беше го видяла, можех още да поработя. Вечно става така: информацията изскача, когато не ти трябва, а когато ти трябва, има да я търсиш…
Шурик Вилков беше прекалено зает с ръководенето на следствено-оперативната бригада по делото за двете убийства и покушението, за да ходи на гости „просто така“, да гледа котки. Разбирах, че той бе приел нашата покана не само поради необходимостта да търси подарък за любимата си тъща, но и от някакви користни подбуди. Не се излъгах.
— Слушай, Игорьоха, с потърпевшия съм в абсолютно задънена улица.
— Защо така?
