— Не, Сиси — отсичам категорично. — Ще останем заедно. — Не мога да допусна да се разделим; тя ми е нужна; нужна ми е кръвта й. Как ще я получа, как ще й обясня причината — още не съм измислил. Но не мога да прибързвам, не и без подходящ съд, където да съхраня кръвта й, не и като ни предстоят толкова часове, в които тя вече няма да става за нищо заради жегата. Не и когато Сиси още има възможност да се откаже и да си тръгне.
Застава лице в лице с мен и изражението й е изненадващо нежно. Капки пот осейват челото и горната й устна. Забелязва отчаянието в очите ми и нещо я прави по-отстъпчива. Притиска слепоочие към ключицата ми. Аз обгръщам с ръце мокрия й гръб.
— Ще останем заедно, нали, Сиси?
Тя кима с глава, опряна в гърдите ми.
Затварям очи и преглъщам мъчително. Надявам се да ми прости, когато всичко това свърши.
Изпробваме оръжията си. По-добре да се упражним да стреляме тук сред камънаците, отколкото в метрополиса, където силните гърмежи ще привлекат внимание.
Сиси възприема бързо принципа на действие на пистолета. Открива как да го зареди и само след минути вече е способна да го прави със затворени очи, сръчните й пръсти пъхат вътре пълнител след пълнител за по-малко от пет секунди. Избира една скала като мишена и само след няколко опита вече улучва с всеки изстрел.
Аз вземам пушка със снайпер, която откривам едва след като отварям сребристото куфарче. Вътре има два цилиндъра, наподобяващи тръби.
— Заглушители — произнася Сиси впечатлено. — Чела съм за тях, докато бяхме в купола. — Взира се надолу към пистолета. — Струва ми се, че заглушителят е съвместим както с пушката, така и с пистолета — възкликва и го монтира. — Винаги съм искала да пробвам как действат.
Когато произвежда изстрел, вместо експлозия прозвучава само просвирване. Тя кима одобрително.
— Задръж това — казвам й.
Оказва се, че аз съм истински виртуоз със снайпера. От мига щом долепям око до окуляра и поглеждам през него, прикладът се намества идеално на рамото ми и го чувствам точно както трябва. В началото съм малко нетърпелив, твърде жаден да усетя мощта на оръжието и по тази причина дърпам спусъка прекалено рязко. Но след първите няколко изстрела стабилизирам дишането си и успокоявам пръста на спусъка. Още не съм съвсем точен. Всеки път целя една идея вляво. Правя минимални настройки и оттам нататък всеки път съм в десетката.
— Страшен си — отбелязва усмихнато Сиси. После лицето й става сериозно. — Това е добре. От гледна точка на стратегията. Когато се доберем до Ашли Джун, единият ще се разположи близо до нея, а другият надалече. Първо ще стреляш ти от разстояние. Аз ще съм по-близо с оръжие с малък обсег, в случай че пропуснеш. Два опита срещу една и съща мишена.
Кимам с престорено съгласие и поглеждам нагоре към слънцето.
— Да вървим — предлагам. Разглобявам снайпера и го прибирам в куфарчето.
— Провери ТекстТранса — поръчва ми тя.
Но не откривам нищо.
Мълчаливо се смъкваме надолу по камъка и развързваме коня. Въпреки мълчанието откъм Епап забелязвам, че настроението на Сиси се е приповдигнало. Кожата й сияе; тялото й излъчва повече жизненост. Оръжията, стрелбата, усещането, че се труди за определена цел — всичко това я е оживило.
Закрепвам раницата за седлото и тъкмо се каня да се покача на коня, когато тя поставя ръка на рамото ми.
— Този път — заявява с широка усмивка — аз ще яздя отпред. Твой ред е да седиш отзад и да играеш ролята на безполезен предпазен колан, опасан около мен.
Вече е късен следобед, когато достигаме до района с бизнес сградите в метрополиса. От празните асфалтови улици лъха тягостна жега. Небостъргачите се извисяват над нас, а изкривените им сенки се простират диагонално по улицата, като ни предлагат малки дози отмора от парещото слънце, съпровождало ни неотлъчно през цялото пътуване. Тези сгради, извисяващи се като огромни бетонни надгробни камъни, напечени от небесното светило, са безмълвни свидетели на бавния ни и предпазлив напредък.
Чаткането на конските копита отеква злокобно в ушите ни. И макар като малък денем да бях обикалял същите тези празни улици много пъти, сега те вдъхваха у мен страх, какъвто не бяха предизвиквали преди. Неведнъж погледнах през рамо, почти сигурен, че ще зърна нечия фигура, придвижваща се на четири крака, да ни следва безмълвно.
— На следващото кръстовище завий вляво — поръчвам на Сиси и тя насочва коня с леко подръпване на юздите. Спираме пред голяма кръгла сграда. Широка алея се извива и издига по стръмния склон към входа. Пред сградата има обширна и дълбока водна площ с по-големи размери от плувен басейн. Не че някой някога би плувал тук, не и при дълбочина близо шест метра. Опасна дълбочина — здрачниците лесно биха се удавили в далеч по-плитка вода, — но нужна за величествените водни спектакли вечер. Преди бях виждал някои от тях по време на училищни екскурзии и по телевизията. Невероятна феерия от извисяващи се координирани струи вода, многоцветни светлини и пръски във всички посоки.
Слизаме и водим коня до водата. Тика вътре муцуна и започва да пие жадно.
— Това ли е болницата?
