— Не. Конгресният център.
— Малко е рано, не мислиш ли?
— Конят трябва да се напои. И на нас ни е нужно да пийнем. — Загребвам вода в шепи и пия на големи глътки. Топла е и има метален вкус, но утолява жаждата ми. Потапям глава под водата, а после я отмятам назад и оставям струйките да се стекат по шията и под ризата ми.
Сиси е направила същото и от върховете на косата й капят капки, които мокрят дрехите й. Примижава към Конгресния център.
— Погледни натам. Към покрива. Блести като стъкло.
Кимам.
— Хората постоянно славят този стъклен покрив. В дъждовни нощи предоставя съвършената атмосфера. Дъждовните капки барабанят по повърхността и вътре прониква идеално количество филтрирана светлина. Когато има пълнолуние, затъмняват стъклото. Само с натискането на един бутон.
Заливам главата си с още вода.
Сиси гребва една шепа и заглажда косата си на една страна.
— Има да чакаме с часове. Да намерим ли място, където да се скрием?
— Не можем да останем тук — изказвам мнение.
— Тогава дали да не се насочим към болницата? Да намерим стаята на Ашли Джун и да приключим с нея там.
Клатя глава.
— Твърде вероятно е болницата да гъмжи от журналисти, лекари и сестри. Няма да напреднем много, преди да ни забележат.
— Можем да сложим визьорите. Те ще прикрият лицата ни.
Отпивам още малко вода.
— Няма да се получи. Никой не ги носи на закрито. А и виж ни само. Набиваме се на очи по всички параграфи. Косите ни са разрошени, покрити сме с пясък и мръсотия, по лицата и шиите ни има засъхнали вадичики от пот. В отчаяна нужда съм да се обръсна — не само лицето, но имам косми по краката и ръцете. Да не говорим за телесните ни миризми. Кога сме се къпали за последно? Довери ми се, ще ни подушат през една пресечка. Визьор няма да скрие миризмата ни.
Сиси обхожда с поглед лицето и тялото ми и като че за пръв път забелязва мръсотията и окосмяването.
— Предполагам, че няма да ни се отрази зле да се поизмием, но честно казано, не долавям никаква миризма.
— Привикнали сме към миризмата един на друг. Направо воним.
— Ами да се измием с тази вода?
Клатя глава.
— Няма да е достатъчно. Миризмата се е наслоила твърде дълбоко в порите ни. Нужен ни е сапун, кесии, други почистващи средства. Крем за просветляване на загорялата ни от слънцето кожа. Избелващ препарат за зъбите. И на мен ми трябва самобръсначка.
— А нещо ми подсказва, че няма начин да влезем в близкия магазин и да си набавим всичко това. Къде да отидем?
Потърквам шията на коня.
— Ще отидем у дома. В моя дом.
Странно е отново да се движа из квартала ни. Бяхме вързали коня за един пътен знак веднага щом влязохме в жилищните райони от страх, че шумното чаткане на копитата му може да събуди някой с по-лек сън в близките до улиците къщи. И без друго се радваме да повървим, струва ни се, че за пръв път от дни можем да опънем крака, да раздвижим мускули.
Крачим мълчаливо. Всичко е съвсем ново за Сиси и габаритите на цивилизацията едновременно я притесняват и изумяват. Преди никога не е виждала улици, оформящи идеална мрежа, от двете страни на които са подредени къщи, всяка копие на съседната. Никога не е вървяла така абсолютно на показ, без да е защитена от стъкления купол при стотици здрачници в непосредствена близост и милиони други неособено далече във всички посоки. Взира се в прозорците, покрити с капаци и поглежда с тревога към слънцето, което клони към заник.
— Не е далеч — шепна.
Завиваме един последен път и ето че сме на нашата улица. Нищо не се е променило от последния път, когато бях тук само преди две или три седмици. Но аз съм се променил. Човекът, някога движил се в моята кожа по тези улици, вече не съществува. Всичко е познато и в същото време като от друга планета.
Докато не се добираме до моята къща. И там вече нищо не ми е познато; всичко е отчайващо ново. Защото моята къща вече почти я няма. Прозорците са изпотрошени, входната врата е избита от пантите. Дори стените са полуразрушени и цели парчета от циментови блокчета се валят на земята. Домът ми е бил обран. В буквалния смисъл — откраднато е абсолютно всичко, та по-късно да бъде продадено на черния пазар. Останали са само отломки, парчета стъкло, пръснати по пода, трески от разхвърляните наоколо маса и столове. Диванът е изтърбушен и от него е останала само усуканата метална рамка. Стените, подовете и ъглите, където обикновено се събира прах, са изблизани до блясък от здрачници, мъчили се да открият, макар и една молекула от хепър: мъртва кожа, фоликули от косата ми, нокти, слуз от неконтролирано кихане, каквото и да е. Стените са покрити със стотици дири от засъхнала слюнка на здрачници също като релефна мазилка.
Банята, където се надявах да открия почистващите продукти и самобръсначка, е дори в по-лошо състояние. Огледалата са напукани, плочките са изкъртени от пода, а тайният резервоар с вода е натрошен на парченца. Шкафчето с почистващи средства го няма. Всяка плочка, пукнатина и фуга са облизани от гладните езици с надежда за ДНК от хепър.
