За известно време тя не промълви нищо.
— Винаги внимавам страшно много. Точно както мама все ми поръчва. Пазя се да не се одраскам или порежа. Аз…
— Това няма как да го спреш. Не е от порязване.
— Кървене от носа ли? Знам как да постъпя ако…
— Не.
— Не разбирам.
— Няма да се налага. Не и след като… свършим това.
— Хайде, Тобайъс — викна непознатият мъж от трапезарията. Беше преместил всички инструменти настрани и беше постлал върху масата голям найлонов чаршаф.
— Кой е този човек, тате? — попита Ашли Джун. Не беше обичайно някой да нарича баща й по име.
Баща й се поколеба.
— Той е един от нас, миличка. Работи в сградата „Домейн“ и е невероятно умен. Познава отлично човешкото тяло и днес ще бъде твой лекар, става ли? Ще ти помогне да бъдеш в безопасност. Довел е жена си. Тя ще му асистира по-късно, ако се наложи.
Ашли Джун се изправи.
— Какво става?
Хвърли поглед към затворената врата на спалнята.
— Мамо? Мамо! — проплака изведнъж, обзета от паника. — Страх ме е! — Но вратата не се отвори. Брат й, майка й, малкото момиченце, никой от тях не излезе. Вътре беше съвсем тихо.
Лекарят пристъпи към Ашли Джун и баща й. В огромната му ръка иглата изглеждаше нелепо малка и тънка и той я държеше изключително внимателно.
— Няма да почувстваш нищо, миличка — увери я баща й, като че единствено това имаше значение. Очите му блестяха от влага, но тя не видя нищо красиво в сълзите, които се събираха там. Изправи се и по бузите му се стекоха вадички.
Двамата мъже стояха пред нея.
Ашли Джун започна да трепери.
Лекарят направи крачка и я доближи. У нея се пречупи нещо и тя се завъртя да побегне. Но той я сграбчи за ръката.
Тя се опълчи; наистина го стори. Размахваше ръце, риташе и хапеше. Въпреки всичко обаче те я надвиха, притиснаха ръцете и краката й здраво към пода, все едно беше препарирана пеперуда. Почувства убождането от иглата някъде надолу от кръста и светът се замъгли, а тялото й омекна.
— Няма да почувстваш нищо, няма да почувстваш нищо, няма да почувстваш нищо — продължаваше да повтаря баща й от милиони километри разстояние.
Грешеше.
Върна се в съзнание. Лежеше на дивана в дневната. Болката беше като тлеещ огън вътре в нея и засягаше дори зрението й: лилав филм, също като синини по нечия кожа, покриваше всичко, което се изпречваше пред погледа и. Чувстваше се слаба. Изцедена. Въздухът беше изпълнен с миризма на амоняк и дезинфекциращи препарати.
