Минутите текат. Вътре се натъпкват още тела. После вече сме направили последната си спирка в жилищните райони и бусът се понася напред. Улицата е препълнена с други коне и впрягове, а по тротоарите крачат хиляди на път към Конгресния център. Никой не говори, съвсем тихо е, ако се изключат тропота на копита и набиването на крака в бетона. Сградите се извисяват все повече, изчезват ниските постройки, типични за жилищните райони. Влезли сме в бизнес зоната на града.
Минути по-късно пристигаме пред Конгресния център. Водното шоу е в стихията си в големия шадраван отпред. Във въздуха се издигат дъги и спираловидни струи на височина двайсет или трийсет метра и после се забиват с разплискване в разпенената водна повърхност. От външните колони звучи музика, която е синхронизирана с водния спектакъл. Сиси слиза от буса преди мен и се включва в морето от пешеходци. Сега, с приближаване на началото на събитието, вече всички се движат по-бързо, а нивото на вълнение се повишава. Тя върви бавно с ясното съзнание, че в тази тълпа лесно ще бъдем разделени.
Спира пред фонтана. Аз се промъквам до нея. Очите ни остават фиксирани върху изстрелващите се нагоре симетрични широки водни арки. Към водата са добавени фосфоресциращи течности и тя искри леко в тъмното.
— Добре ли си? — шепна.
— Да.
— Не. Сериозно. Добре ли си?
Тя не отговаря мигом.
— Толкова са много. Прекалено много. — Гласът й засича, тя почти хълца. — Как изобщо ще се справим с това? Какви ги мислехме?
— Шшт. Не стой твърде близо до фонтана. Те се боят от него — от водата, дълбочината и светлините.
— Тогава защо са го построили?
— Опасността им дава шанс да изпитат вълнение.
Тя отстъпва една крачка назад.
— Не вярвам, че можем да го направим. Те са твърде много. Навсякъде са.
— Не, върви отлично. Просто помни плана ни. Съсредоточи се върху него. И върху нищо друго. Забрави за намиращите се около теб. Става ли?
След миг тя прошепва:
— Става.
— Дръж се близо — поръчвам й и се присъединяваме обратно към тълпата, стичаща се в Конгресния център.
За да се доберат до основната зала на Конгресния център, всички дошли първо трябва да преминат през голям тунел, който се разделя на все по-малки ръкави, водещи към по-високи нива и сектори. Тук, в основния тунел, всеки звук се усилва и кънти, а грохотът от стъпките е такъв, сякаш е причиняван от много по-голям брой, отколкото от хилядите прииждащи.
Въпреки идеално начертания ни план да се държим на известно разстояние, Сиси и аз вървим редом. Твърде тъмно и претъпкано е, че да рискуваме да се изгубим един друг. Дори сме свалили противолунните визьори, рисковано действие, но като се има предвид почти непрогледната тъмнина, която ни заобикаля, абсолютно необходимо. Успокоявам се с мисълта, че тази навалица, наброяваща хиляди, е насочена в една посока, без никой да поглежда назад или встрани.
До мен Сиси затреперва. Едва доловимо е, незабележимо за масата. Но аз виждам как потрепват пръстите й. Мъчи се да потисне страховете си и да демонстрира спокойно поведение, но е свръхнапрегната. Устните й са изкривени в странна извивка, ръцете й се полюляват без контрол. Не можем да продължаваме така. Рано или късно някой ще забележи.
Вдясно от нас се намира малка ниша, предлагаща храна, която е почти празна. По периферията й са подредени щандове с изложени леки закуски, парчета синтетично месо и някаква помия с изкуствени аромати. Побутвам Сиси към една маса в далечния ъгъл, където лицата ни няма да са на показ. По другите маси седят още няколко двойки, които разговарят и отпиват от чашите си. Това е добре. Вписваме се.
— Съжалявам — произнася тя, когато сядаме. — Просто нещо ме прихвана. Твърде много са и ни притискат отвсякъде. Въздухът започна да не ми достига. Почувствах, че се задушавам.
— Всичко е наред. Да си дадем минута за прегрупиране на силите.
Тя бавно поема дълбоки глътки въздух. Разтърсва глава, ядосана на себе си.
— Въобразявах си, че съм по-силна — продумва, а от гърлото й излиза само дрезгав шепот. — Какво ми става?
— Не си свикнала. Чуй, може да останем заедно. Сигурно идеята да се разделяме беше глупава.
Но тя вече клати глава.
— Не, ще се придържаме към оригиналния план.
— Сиси…
Тя докосва ръката ми. Бързо дърпа своята, припомнила си указанията.
— Не, Джийн. Взехме решение, че така е най-добре. Ти — на по-горните нива. А аз — долу до сцената. Простреляй я със снайпера и бързо се измъкни. Ако пропуснеш, или снайперът ти засече, или… — Тя прехапва устна за секунда… — Аз ще й видя сметката.
— Такова нещо няма да се случи, Сиси.
— Просто трябва да…
— Няма да позволя да се случи. Няма да пропусна. Няма да те оставя да стреляш от основното ниво, защото знаем какво значи това. Там долу няма да имаш шанс да избягаш.
— Знам. Но трябва да планираме всякакви неочаквани ситуации. — Тя отмята коса на една страна. — Без значение какво ще се случи там вътре, трябва да се постараем да се срещнем при фонтана.
