Забавям темпо, като поемам по естествената извивка на нивото. Озовал се извън полезрението им, започвам да се движа по-бързо; тласкани от нарастващата паника, краката ми наподобяват ножици. Очите ми продължават да обхождат всяка отминавана ложа, като се моля за чудо, за което знам, че няма да се случи. Надеждата да попадна на празна е минимална.
Изведнъж по високоговорителите прозвучава съобщение:
— Остава една минута. Заемете местата си.
Малките групички се разпръсват и всички потъват в ложите си. С което на практика ме оставят съвсем сам и напълно на показ.
Остава само една ложа. Когато приближавам, забелязвам изписана със златни букви думата
Шмугвам се вътре и бързо я хлопвам. Свалям противолунния визьор. Ложата е празна и вътре е съвсем спокойно. Притискам ухо към вратата. Отвън долитат стъпки, твърде забързани, та да принадлежат на друг, освен на последвал ме охранител. Стъпките бързо отминават и постепенно заглъхват. Ще минат няколко минути, преди да направят кръгче и да се върнат, ако това изобщо се случи.
Оглеждам ложата. По-голяма е, отколкото очаквах, може би с размера на две обикновени. С бар в дъното й, кадифени стойки за спане на тавана и плъзгащи стъклени врати, които се отварят към два реда тапицирани седалки с изглед към залата. Приглушеното осветление угасва и чернотата ме поглъща. Шоуто започва.
Промъквам се през стъклените врати към външните редове седалки. Хвърлям поглед над ръба към залата отдолу.
Само сцената е осветена, при това слабо — от голия под се излъчва полукръг от сивкава светлина. Сводестият стъклен покрив на залата, който обикновено е съвсем гладък, изглежда странно неравен и зърнест. Отнема ми минута да осъзная защо: горе има скупчени стотици и дори хиляди балони. Ясно ми е какво са планирали. В мига на кулминацията на тазвечершното събитие се канят да пуснат балоните. Би се получило доста зрелищно: хиляди сфери в различни цветове, спускащи се към пода под лунните лъчи, проникващи през куполовидното стъкло.
От нишите вляво и вдясно от мен се чуват приглушени шумове. Звънтене на чаши за вино, сдържани разговори, проведени шепнешком. Дърпам се назад от парапета, тъй като не желая да бъда видян и се настанявам на втория ред. Подходящо място да заемеш позиция за убийство незабелязан.
Конферансието се качва на сцената. Дърдори нещо, но аз не му обръщам внимание. Налага се да се съсредоточа върху задачата, която ме очаква. Вадя пушката със снайпер. Монтирам кухия цилиндричен заглушител. Зареждам и вкарвам два патрона в отвора. Няма да има време да прибера гилзите, а после да заредя и да вкарам трети патрон. Хаосът ще се разрази бързо, ще ми се наложи да изоставя всичко и да изчезна оттук точно за две секунди.
В този миг до съзнанието ми достига, че хладното и съвършено оръжие в ръцете ми представлява инструментът, който ще причини смъртта на Ашли Джун. Че куршумът ще се забие в главата й, ще премине през огнената й коса. Помня всички онези години в гимназията, когато седях зад нея в класната ни стая, как само копнеех да се протегна и да докосна тази коса. Припомням си моменти, случили се не твърде отдавна, как в Института за хепъри в нощта на галавечерята седяхме един до друг и аз галех косата й. Помня как усещането за тези копринени кичури беше едно истинско чудо, топлината на ръцете й в моите, начинът, по който гласът й милваше слуха ми.
От многохилядната публика прогърмяват аплодисменти, силни и напористи. Те са живи, а не просто образи на екрана. Живи са и са тук, навсякъде около мен и тази мрачна мисъл кара кожата ми да настръхне. Взирам се надолу към партера, представляващ бездна, пълна с чернота. Някъде сред тази маса от хиляди се намира Сиси. Колко ли пъти неволно е била побутната или докосната и нечия кожа се е отъркала в нейната? Колко пъти беше сподавила вик, потръпване, отскачане?
Тонът на конферансието се повишава и прераства в пламенно кресчендо. Думите му достигат до периферията на съзнанието ми от километри разстояние. Говори за Лова на хепъри; споменава за ловците; коментира Ашли Джун. Ловецът победител, така е наричана сега, Храбрата победителка. Публиката е нетърпелива, започват да пляскат в ритъм, все по-бързо и по-силно, тропат с крака по пода.
Някъде там долу Сиси подражава на всички около себе си. Мъчи се да следва пляскането с ръце и потропването с крака. Едно погрешно плясване, едно закъсняло потропване и към нея ще се насочат очи, ще се обърнат глави, ще се сбърчат носове.
Не биваше да я оставям сама.
Клатя глава. Не мога да допусна тези мисли да ме разсейват. Ако допусна умът ми да се отклони и на милиметър, отместената траектория ще запрати куршума на метър встрани от мишената. Трябва да опразня главата си, да изостря фокуса си. Защото пропусна ли, Сиси умира.
