Изпитвам отчаяна потребност да плъзна ръка под линията на челюстта й, където се срещат меката плът и твърдата кост. Но единственото, което мога да сторя, е да се взирам в неподвижните си ръце.
— Трябва да проверим ТекстТранса — напомня ми след малко тя.
Вадя го. Нищо. Набирам кратко съобщение.
Епап, ние сме в Конгресния център. Ти къде си?
Рисковано е да издаваме позицията си по този начин и пръстът ми се колебае над бутона за изпращане.
Но Сиси ме подтиква да го изпратя.
— Това е верният ход — настоява. — Може неговият ТекстТранс да е повреден и да получава, но да не праща съобщения. Ако случаят е такъв, налага се да го уведомим, че сме тук. Поне да му дадем шанс да ни търси.
— Наистина ли мислиш, че той може да е наоколо?
Тя кима.
— След като не е успял да я убие предишната нощ — а като се съди по факта, че събитието още е на дневен ред, явно е точно така, — би решил да дойде тук. По същата причина, по която и ние сме тук: защото и тя е тук. — Сиси кима. — Да го изпратим. Играй на едро и печели на едро.
Зад гърбовете ни тълпата от здрачници се сгъстява с всяка минута. Стъпките им са като гръмотевици, отекващи в стените и тавана.
Сиси се завърта леко да ги погледне. Стиска още по-здраво ръката ми под масата.
— Това не е нещо, което не сме очаквали — казвам й.
— Знам. Но е толкова по-зле, отколкото си представях.
Накланям се по-близо до нея.
— Още можем да си тръгнем. Просто да забравим за…
— Не. Да го направим.
— Сигурна ли си?
Тя кима сковано.
Някой сяда на масата до нас. Мястото започва да се пълни с такива, които са пристигнали в сградата с празни стомаси.
— Трябва да тръгваме — промълвявам с неохота. — Преди да сме привлекли внимание.
Ръката й стиска още веднъж моята, преди да я пусне.
— Тук пътищата ни се разделят, Джийн.
— Не го формулирай така.
Повей от усмивка.
— Тогава доскоро, така става ли? — казва.
— Да.
Но никой от двама ни не помръдва. Не искаме да се разделяме.
Като използва тялото си за прикритие, тя вади пистолета и прибира в джоба си заглушителя.
— Ще се придържаме към плана, Джийн. Не се отклонявай, ясно ли е? — Плъзва пистолета в колана на панталона си и придърпва ризата над издутината. — Ще се видим след малко.
Кимвам, защото нямам доверие на гласа си.
Един последен поглед към мен и тя тръгва. Изпитвам желание да сграбча ръката й, да й попреча да си иде. Стоя като закован на мястото си, с ръце увиснали надолу. Едно от най-трудните неща, които някога съм правил. Тя се придвижва към очертанията на множеството — за нея усещането трябва да е като да докосва острието на бръснач — и после изчезва като дъждовна капка в река. Там е и после вече я няма.
Минута по-късно и аз се присъединявам към тълпата. Стъпалата ми влизат в техния ритъм. Ще ми се да зърна Сиси някъде отпред, но е твърде тъмно. Вървя с раница, увиснала на рамото, и не мога да се отърся от мисълта, че като оставих Сиси да тръгне, допуснах фатална грешка.
След като излиза от тунела, многохилядната маса поема организирано и тихо по тъмносивите пътеки. На всяко ниво хиляди се отделят от рампата, за да открият своя сектор на съответния етаж. Когато стигам до петия, най-горен етаж, тълпата видимо се е разредила.
Стискам ремъка на раницата. Тук публиката е различна, по-добре облечени са и по-самоуверени. Мъжете са в елегантни костюми с широки кадифени ревери, а жените носят скъпи ефектни рокли в ярки цветове. Каймакът на обществото се изкачва най-горе, където са разположени частните луксозни ложи.
Няма помен от противолунни визьори. С изключение на моя, разбира се.
Разпределението на залата е пълна загадка за мен и нямам никаква представа коя врата накъде води. Когато по високоговорителите прозвучава съобщение, че събитието ще започне след пет минути, започва да ме обзема лека паника. Нямам представа как да се добера до сектора под тавана. Бързо решавам да вкарам в действие план „Б“: да намеря празна ложа. Частните и изолирани ложи всъщност са идеалното място да се настаниш, с цел да убиеш някого. Ще запазя шанса да виждам мишената от по-висока, привилегирована позиция. После ще дръпна спусъка, ще поваля жертвата и ще се изнижа, като се слея с щуращата се тълпа.
Единственият проблем е намирането на празна ложа. Събитието е събудило голям интерес и всяка ложа, в която се пробвам, или е пълна, или е на път да се напълни. Забързвам крачка. Малко прекалено я забързвам. С ъгълчето на окото си забелязвам служители, които разговарят помежду си, да завъртат глави, за да ме огледат. Забелязват някой, който се движи твърде бързо, някой, чието облекло и поведение не пасват на останалите изискани посетители на луксозното ниво. Който носи противолунен визьор. На закрито.
