В предградието Поасониер имаше една странноприемница. Не беше някои луксозен хотел, но все пак там можеше да се отседне твърде удобно, а собственикът й имаше обичай да приема само почтени хора, нещо, което беше известно на всичките му посетители. Това беше добрият чичо Кардитон, който разказваше с удоволствие и твърде обширно на всеки свой гост, че по-рано е притежавал кръчма в Тулон, но с помощта на прочутия капитан Сюркуф се позамогнал дотолкова, та успял да се премести в Париж и да купи тази хубава странноприемница.
От предния ден чичо Кардитон се намираше в много повишено настроение и имаше необичайно много работа: Робер Сюркуф бе дошъл да живее при него, и то не сам, а със своя лейтенант Ервияр, с боцмана Холмерс и неколцина моряци от „Сокол“. Разбира се, тези скъпи гости трябваше да бъдат обслужени по най-добрия и грижлив начин и ето защо никак не беше чудно, че чичо Кардитон нямаше особено много време за останалите клиенти. Все пак той намираше по някоя свободна минутка, колкото да разкаже на постоянните си посетители, че вчера, веднага след пристигането си капитан Сюркуф отишъл при министъра, а преди малко един лакей с богато украсена ливрея бил донесъл писмо;
Сюркуф. Досега при него не бил отсядал гост, който да си е имал работа с някой министър на императора, а можело да бъдат изброени много знатни хотели, чиито посетители никога не били разговаряли с министри.
Това писмо съдържаше нареждане за Сюркуф да се яви на следващия ден сутринта точно в единадесет часа при министъра на флота. Когато на следното утро той влезе в двореца на министъра, беше отведен направо в неговата работна стая. Високопоставеният служител го посрещна с изискана учтивост.
— Наредих да ви извикат — започна той — не за да разговаряме за вашите процеси, а за да ме осведомите по някои въпроси на мореплаването относно районите, които кръстосвате най-много. Сега тук има толкова малко хора, от които човек би могъл да получи тези необходими сведения, че не ми се искаше да пропусна присъствието ви в Париж, без да го използвам.
И ето че той започна да вади множество морски карти, над които разговорите се водеха все по-оживено. Сюркуф имаше възможността да изложи богатия си опит по един спокоен и непретенциозен начин, а министърът не криеше, че младият моряк го интересува все повече и повече.
В един момент вратата се отвори внезапно и лакеят съобщи за идването на императора, който влезе едновременно със съобщението.
— Ексцеленц (превъзходителство (като титла). Б. пр.) — каза той, — идвам лично, за да обсъдим една изключително важна… Ах! — прекъсна той мисълта си, — вие сте зает.
— Вече свършвам, а и изобщо съм на разположение на Ваше Величество по всяко време — гласеше отговорът.
Императорът наблюдаваше внимателно Сюркуф, за да види какво впечатление му прави внезапното появяване на владетеля на Франция. Ако беше мислил, че капитанът ще се смути, то се беше излъгал, защото Сюркуф не промени с нищо израза на лицето си, нито пък пребледня; тъмният загар от лицето си остана същият; той само отстъпи настрани с дълбок почтителен поклон, като отправи погледа си към министъра, защото очакваше да бъде освободен.
— Това е капитан Сюркуф, Ваше Величество — представи го министърът.
— Капитан ли? — попита Наполеон студено. А после добави с остър тон, като че ли имаше намерение да го смъмри: — А кой ви е направил капитан?
Този тон и този въпрос, които биха смаяли някой друг, не смутиха ни най-малко Сюркуф. Той отговори спокойно, но с един поглед, който беше по-красноречив, отколкото това се допускаше от смиреното покорство:
— Не Франция, сир, а морският обичай; Франция не ми даде кораб, тогава аз си взех един. От този момент започнаха да ме наричат капитан. Може би онези хора, които с тази дума показаха уважението си към мен, да не знаят някоя друга, по-подходяща. Защото отмина времето, когато беше достатъчно да наречеш някого просто „гражданин“.
Той беше парирал атаката на императора и му беше отвърнал едновременно с два удара. А че те бяха попаднали в целта, пролича от малката бръчка, която се появи над носа на Наполеон.
— Да не би да копнеете по онова време? — попита императорът с онази кротост и прямота, които му бяха присъщи, когато искаше да проникне до дъното на душата на някой човек.
Този въпрос беше опасен, но Сюркуф отвърна спокойно:
— Преди всичко копнея за щастието на отечеството си. В онова време Франция не беше щастлива, дано сега бъде иначе!
— А какво разбирате под щастието на един народ и по-точно какво разбирате под щастието на френската нация? — попита Наполеон надменно усмихнат.
— Нищо друго освен това, което разбирам под щастие на човечеството: духовно и материално благоденствие.
— Какво е необходимо за това?
— Миролюбиво управление и свободен път за честните произведения на ума и ръцете.
— А ако не е възможно това мирно управление?
— Тогава ще бъде постигнато насила чрез достойни средства, които трябва да се употребят умно и енергично! Няма мир без предварителна борба!
