Вечерта на същия ден отец Мартин седеше сам в малката стая. Бяха му казали, че спътникът му е вече свободен и няма да се върне. Извън градчето боботеха стоманените гласове на оръдията, въпреки царящата тъмнина, а в двора се разнасяха равномерните крачки на караула, който трябваше да стои на стража пред прозореца на затвора.
По улиците на Босе и особено пред главната квартира стояха групи войници, които говореха за нощната канонада. Тя беше признак, че заедно с полковник Бонапарт в обсаждащата армия се е вселил нов дух и хората си мечтаеха, че скоро ще забележат някакви успехи.
В този момент по малката уличка слезе офицер със звънтящи шпори и прекрачи прага на къщата. Той се запъти направо през коридорчето към двора и спря пред часовоя.
— Гражданино войник, как се казваш? — попита го той кротко и строго.
— Етиен Жирар — отвърна запитаният, като отдаде чест.
— Добре, гражданино Жирар, отвори ми вратата на затворника! Войникът се подчини, без да възрази. Офицерът се спря на входа и заповяда на свещеника:
— Гражданино Мартин, последвайте ме! Ще имаш честта да се явиш пред генерала, който иска да говори с теб навън при окопите.
Пленникът стана и излезе от стаята покорно и мълчаливо. Офицерът тикна в ръцете на войника запечатан документ и му нареди:
— Гражданино Жирар, това е уверение, че си ми предал пленника. Ще го връчиш на гражданина полковник Бонапарт веднага, щом се върне. Засега си свободен.
Той се отдалечи със свещеника. Двамата минаха покрай военния пост и се отправиха извън града. След като го напуснаха обаче, офицерът смени посоката, като тръгна наляво през полето. Като стигнаха едно усамотено място, той се спря.
— Гражданино Мартин, пред теб е твоят съдия — заговори той със същия строг глас, както и преди. Свещеникът вдигна поглед към него.
— Ти? Ти ще ми бъдеш съдия? — попита той.
— Да. Но ще бъда справедлив съдия — свободен си! — И вече със съвършено друг глас продължи, като се смееше: — Vraiment ((фр.) — наистина. Б. пр.), дори и добрият отец Мартин не ме позна!
При тези думи свещеникът подскочи изненадан:
— Робер Сюркуф, нима е възможно? — извика той.
— Шт, тихо! — предупреди го другият. — Ей там има хора, които се интересуват от нас.
— Но как дойде при мен? В тази униформа? Знаеш ли колко е рискована играта ти?
— Рискована? Ха! За мен никак не са опасни тези господа художници и лекари, на които им е хрумнало да си поиграят на генерали. Обаче от този дребен полковник Бонапарт човек трябва да се пази. Питаш ме как се озовах при теб. Да не мислиш, че Робер Сюркуф е от онези хора, които не си спазват обещанието? А тази униформа? Ха-ха, я погледни малко по-внимателно! Куртката беше на един митничар, който я съблече, защото на ешафода нямаше вече нужда от нея. Имам добри познати и приятели, на които мога да разчитам. Ще се поразходя малко към Тулон, за да видя какво може да се направи.
— Недей! Рискуваш живота си!
— Не се тревожи за мен! Знам много добре какво рискувам. Сега най-напред става дума за теб. Свободен си. Накъде мислиш да тръгнеш?
— Преди да те срещна, имах намерение да стигна до италианската граница. Отвъд нея ще се погрижат за мен.
— Ще стигнеш границата, без да се излагаш на опасности, добри ми отче Мартин. Познавам няколко храбри мъже, които ще те придружат до Фрежюс. Там ще те качат на кораб и ще те отведат до Италия.
Той изсвири тихо, след което от тъмнината на нощта изплуваха две човешки фигури.
— Хора, това е достопочтеният отец Мартин. Предавам ви го, защото знам, че във вашите ръце е също така в безопасност, както и в моите. Само ми върнете дрехата, а вземете тази куртка! А сега, отче, нека се сбогуваме! И двамата ще напуснем тази страна, но пътищата ни едва ли ще се срещнат някога. Моли се за мен, защото молитвите на един праведен човек могат да помогнат много, а аз сигурно ще имам нужда от помощ.
— Да те благослови Бог, синко! Аз…
Той замлъкна, защото Сюркуф беше вече изчезнал в тъмнината, като преди това беше тикнал нещо в ръката му. Свещеникът опипом разбра, че това са пари. Трябваше да последва двамата моряци, без да може да ги върне.
Половин час по-късно Наполеон се завърна в квартирата от укрепените позиции и Етиен Жирар побърза да му предаде писмото. То наистина представляваше потвърждение за приемане на пленника и гласеше: „До гражданина полковник Бонапарт! С настоящото потвърждавам получаването на един пленник, отец Мартин. Върнах му свободата, за да го спася от несправедливите съдии и да покажа на гражданина Бонапарт, че гражданинът Сюркуф може не само да мечтае, но и да действува. Той обеща да си вземе кораб, ако не му дадат, и ще удържи на думата си. Робер Сюркуф.“
Корсиканецът накара войника да му разкаже случилото се и после дълго време гледа редовете на писмото. Трябваше ли да накаже надхитрения пазач? Не. Той махна мълчаливо с ръка и човекът се отдалечи. Полковникът дори не нареди да преследват беглеца. Изобщо не се заговори по тази работа.
