Впрочем Наполеон си имаше други грижи и не можеше да се занимава с някакъв си беглец, от когото нямаше никаква полза. Двамата генерали Карто и Допе не разрешиха заемането на пункта, който им беше посочен от Сюркуф. Затова пък англичаните се оказаха по-умни, разбраха изведнъж важността на тази позиция, изпратиха 4000 души и направиха страхотни окопни укрепления. Те бяха толкова здрави, че им дадоха името Малък Гибралтар.
Разгневен от допуснатата грешка, Наполеон изпрати до Конвента доклад, вследствие на който през месец декември върховното командуване премина в ръцете на смелия и разумен Дюгомие. Той разбра с какъв човек разполагаше в лицето на младия корсиканец и започна изцяло да се вслушва в съветите му. Съвсем тайно бяха подети приготовления, които продължиха цели три седмици. След това започна тридневното страшно обстрелване на Малкия Гибралтар, който беше превзет после с щурм.
-Естествено между населението на града цареше голямо вълнение. Хиляди хора бяха взели участие във въстанието срещу Конвента и бяха приветствували идването на англичаните, когато те се появиха пред Тулон с флота си, за да превземат града „от името на френския крал Луи XVII“. Всички тези хора бяха загубени, ако се провалеше защитата на града. О’Хара, комендантът на града, полагаше неимоверни усилия, за да разкъса обсадата. Но след като беше изгубен Малкия Гибралтар, той разбра безплодността на всяко усилие. И главнокомандващият на английския флот, адмирал лорд Худ заяви, че Тулон не може да се държи повече и напусна пристанището. Той кръстосваше неспирно и взимаше на корабите си онези войскови части и жители, които имаше защо да се страхуват от Конвента. По този начин напуснаха града около 14 000 души, за да избягнат отмъщението на Конвента, който, както се знае, не беше склонен към милосърдие.
В една тясна уличка, разположена недалеч от вътрешното пристанище, имаше кръчма, която се посещаваше само от по-отбрани моряци. Кръчмарят се наричаше чичо Кардитон. Той беше честен човек, който съумяваше да не допуска в заведението си съмнителни посетители и всякаква сган. Освен това беше добър християнин и пламенен патриот.
Един ден преди атаката на Малкия Гибралтар в кръчмата влезе непознат човек. В този час вътре нямаше други посетители. Човекът носеше униформата на моряк от английския военноморски флот и се държеше със същата дръзка непринуденост, която показваха тези хора. Щом като седна, той сложи мръсните си крака върху чистата ленена покривка на масата, удари по нея с юмрук и изруга високо, за да накара кръчмаря да се появи.
Чичо Кардитон дойде и го попита най-учтиво какво желае.
— Вино! — каза посетителят.
— Носите ли съд, в който ще можете да си вземете виното?
— А кой ви е казал, че ще мъкна виното със себе си? Дошъл съм да го пия тук!
— Щом искате да пиете от виното ми, тогава ще трябва да го вземете със себе си, защото не може да го пиете тук. Който иска да ми бъде гост, трябва да се държи така, че да не става нужда да се срамувам заради него. В моята кръчма хората имат обичай да си държат краката мирно под масата.
— На какво да се хванем на бас, че ще си оставя краката там, където са, и въпреки това ще ви бъда добре дошъл гост!
— Дума да не става! Моля ви в най-скоро време да надуете платната си!
— Дори и ако са ми определили тук среща?
— Кой ви е определил среща?
— Робер Сюркуф.
— Сюркуф? Той ли? На един англичанин? А-а, това е нещо друго. Разрешете да ви донеса чаша.
— Е, не бях ли прав? — засмя се непознатият. — Но сега виждам, че съм попаднал на верен адрес и ще се държа прилично. Не се тревожете, чичо Кардитон, аз не съм англичанин, а съм чедо на нашата хубава област Бретан. Бях принуден да се промъкна между неприятеля в тези дрехи. Сюркуф тук ли е?
— Да. Кое име да му съобщя?
— Берт Ервияр.
— Ервияр! — извика кръчмарят зарадван. — Наистина ли? О, защо не ми каза веднага?
— Защото ми правеше удоволствие да видя дали наистина си такъв голям мърморко, както разправят, чичо Кардитон.
— Не е чак толкова лошо, но просто не мога да търпя англичаните. Къде те срещна нашият пратеник?
— В Сен Тропе. Сюркуф знаеше, че може да ме открие там. Намерил ли е нещо?
— Не знам. Не говори много, а за това не мога да му се сърдя.
— Сигурно вече е наясно с всичко, както си го познавам. Пристигнах едва преди два часа, но въпреки това вече знам какво ще правя. Видях например една бригантина с чудесен кил, стройна като гълъбица и пъргава като сокол. Имаше двадесет отвора за оръдия и, изглежда, беше спусната скоро във водата. Това би било плячка, а?
Кръчмарят се усмихна тайнствено и лукаво.
— Имаш предвид „The hen“ ((англ.) — кокошката. Б. пр.), който е хвърлил котва насреща, нали? Да, хубав кораб! Вярно е, че би звучало по-добре „La poule“ ((фр.) — кокошката. Б. пр.), отколкото „The hen“. Е, кой знае какво може да се случи.
Сюркуф каза, че няма за него непосилна работа, ако ти му помагаш. Ела, ще те заведа при него!
