— Ще заминем тримата — ти, Алекс и аз. Ще отидем в Монреал, в Торонто или на края на света, но ще намерим негодника, който носи вина за продажбата. Дори и да е в Австралия. И ще го заставим да промени решението си. Не ме питай как ще го направим, тъй като нямам никаква представа.
Помисли си, че ако става дума за мъж, би могла да прибегне до обичайната си стратегия. В противен случай шансовете за успех щяха да бъдат нулеви.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Навит съм! — възкликна с ентусиазъм Лавиолет.
И точно в този момент Зенаид осъзна, че току-що е взела решението. И се смая. Дори и през ум не й минаваше, разбира се, че би могла да съществува някаква връзка между онова, което й се бе случило в Милуоки, и положението в Мисиками. За момента двата случая й се струваха абсолютно независими един от друг и така щеше да бъде още известно време.
— И Алекс ще се съгласи — каза Франсоа-Ксавие.
Не го слушаше. Не само че категорично изключваше вероятността двата случая да са свързани, но дори виждаше в мисията, с която доброволно се бе нагърбила, начин да се реваншира за провала си в Милуоки.
— Не можеш да си представиш колко съм доволен, Зенаид.
— Какво пък, толкова по-добре.
Изведнъж изпита смътен страх от отговорността, която поемаше на плещите си.
— Междувременно — отбеляза Лавиолет — играчките ми направо ще се пръснат.
— Това си е твой проблем — отвърна Зенаид. — Предупредих те.
— Навремето — поде Алекс Дьошарм — четох една книга, озаглавена „Ревящата мишка“. В нея се разказваше историята на измислена държавица в Европа, затруднена да балансира държавния си бюджет, поради което решава да обяви война на Съединените американски щати. Идеята на Министерския съвет е да влезе във възможно най-безкръвно сражение и след като, разбира се, загуби войната, да се уреди по подобие на Германия с нещо като плана „Маршал“, за да си оправи финансите.
— Е, и?
Вървяха през гората, затъвайки в най-малко еднометров сняг; Зенаид обожаваше тези разходки, които бе правила стотици пъти от най-ранно детство. Сега обаче се опитваше да потисне крайно неприятното чувство, че тази можеше да се окаже последната.
— Правителството изпраща декларацията си за обявяване на война във Вашингтон, но тъй като никой в Държавния департамент няма дори и най-малка представа къде се намира въпросната микроскопична държава, служителят, отговарящ за съответното досие, решава, че става дума за шега и хвърля декларацията в кошчето, сиреч — в архива.
Единайсетимата или дванайсетима войници от нападателната армия, пристигнали с кралската яхта, дебаркират на американския бряг в ден на пробна противоатомна тревога, в резултат на което предизвикват пълен хаос в Щатите и се оказват в крайно неловко положение.
— И ние сме мишката, която реве, така ли?
— Така ми се струва. Зенаид, знаеш, че не успях да разбера кой контролира втората компания, която от своя страна контролира първата компания, или другояче казано: тази, на която принадлежи дъскорезницата. Всичко, което знам, е, че само втората компания има годишен доход от триста и осемдесет милиона долара.
— И следователно третата компания би трябвало да е още по-значителна?
— Именно. Без да говорим за вероятността да съществува и четвърта компания. И дори пета, която да покрива първите четири.
— Когато стигнем до „Дженерал Мотърс“, спираме.
— Каквито и да са тези хора, те безспорно разполагат със стотици адвокати. Мога ли да ти задам един въпрос, Зенаид?
— Става дума за Франсоа-Ксавие — продължи Алекс. — Наистина ли държиш толкова много да го включиш в нашата експедиция? Съгласен съм, че е един от най-добрите хокеисти в Канада…
— В почивка е, откакто през септември си докара травма.
Дори и тренировки не е започнал все още.
Зенаид печелеше време и ясно съзнаваше това. Подвоуми се няколко секунди, после се реши и разказа цялата история в Милуоки.
Мълчание.
— С една дума — отбеляза Алекс, отстранявайки от пътя й нискораслата клонка на една лиственица, — вземаш го като телохранител.
— Точно така.
— Има ли вероятност да съществува връзка между продажбата на дъскорезницата и дейността на твоите приятели Кесъл в Милуоки?
— О, не, за бога! — възкликна Зенаид. Само това липсваше!
Излязоха на поляната, където през пролетта преди петнайсет години Лавиолет бе построил за нея разкошна колиба, в която — сега си го спомняше с умиление — се бяха забавлявали да сравняват анатомиите си. Именно тогава Лавиолет си бе наумил да прави „чук-чук“ с нея. Намерение, което така и никога не успя да осъществи.
Горкият Лавиолет!
— Имам още един недискретен въпрос, Зенаид.
Тя предусети какъв и побърза да го предвари:
— През нощта двамата с Франсоа-Ксавие си бяхме легнали заедно, но нищо не се случи.
Трябваше да се досети, че в едно толкова малко градче посещението на Лавиолет не би могло да мине незабелязано.
— Честна дума? — попита Алекс.
— Честна дума! Колко заложихте този път?
— Сто долара.
— Че ще отстъпя или напротив?
— Напротив.
— Спечелили сте сто долара.
