И тъй, Ганьонови се установяват на брега на езерото Мисиками през пролетта на 1668 година. В Монреал, основан двайсет и шест години преди това, те вече са успели да се поскарат с интенданта Жан Талон7, представляващ краля на Франция. Още тогава се славят с особено трудния си характер. Ганьонови са трапери и не притесняват никого, при условие, че и тях ги оставят на мира. Териториалната експанзия на Нова Франция, която по онова време се простира по цялото поречие на Мисисипи чак до Скалистите планини, е същинска манна небесна за тези горски чада. Но историята им изиграва лош номер: през 1759-а „мръсните англичани“ удържат победа8, която променя всичко. Следващата година пристигат Макгилди — „тези гадни псета!“ — и заявяват намерението си да сложат ръка върху Мисиками, върху езерото му, трите му реки, горите и правото на риболов и лов. Пада доста клане и Макгилди са отблъснати в съседната долина. Това обаче не им пречи да поддържат първоначалните си претенции. Цялата тази история продължава вече към двеста двайсет и няколко години. През 1944-та, по време на дебаркирането на съюзниците на нормандските плажове, един Ганьон и един Макгилди, и двамата ефрейтори в канадската армия, се скарват и биват разжалвани със съвета да си потърсят други противници (обстоятелствата, без съмнение, са повече от подходящи). Убиват ги в един и същи ден, две седмици по-късно, и в изключително богатия на събития часослов на Ганьонови е отбелязан тържествено фактът, че ефрейтор Ганьон е надживял ефрейтор Макгилди с цели седемнайсет минути. (Този четвърт час струваше много повече от викториански кръст за храброст, на който, бидейки английско отличие, и без това гледаха с пълно пренебрежение.)
При пристигането на Зенаид, два дни преди Коледа, положението е същото, както и през 1760 година: ако някой Макгилди се опита да заяви правото си да улови дори една-единствена рибка в езерото или един-единствен заек в горите на Мисиками, то той би бил убит на място. Да се стъпи, ако ще и само с палеца на крака, върху територията на Ганьонови се окачествява като непростимо посегателство.
Тази вековна вражда се изостря още повече в хода на еволюцията на Онтарио. Както Капускасинг и още няколко миниградчета, Мисиками се превръща във франкофонски остров, обграден отвсякъде от морето на „проклетите англичани“. Ганьонови и съюзниците им, фамилиите Лавиолет (значително по-пресни имигранти, пристигнали едва през 1740-а) и Дьошарм (истински новаци: един Дьошарм се оженва за една Ганьон през 1827 година) упорито държат фронта. В Мисиками се говори само на френски: в църквата, в училището (шест ученици), в бензиностанцията, обслужваща с гориво и лодките, в дъскорезницата, която осигурява прехрана на всички и която е действителният собственик на почти цялата територия! Някой гангстер, преследван от всички възможни полиции и паркирал умишлено колата си на забранено място, би имал много повече шансове да стане швейцарски поданик, отколкото един англофон да се установи в Мисиками.
Още повече, ако е сроден, та ако ще и през десето коляно, с фамилията Макгилди.
Такова бе във всеки случай положението до 15 декември, когато се разнесе вестта за продажбата на дъскорезницата и за затварянето й, което автоматично щеше да доведе до колективно уволнение. Само по себе си това бе трагедия, в сравнение с която Големият акадийски смут9 наподобяваше слугинско увеселение. На всичкото отгоре дъскорезницата, а следователно и почти цялата долина, беше закупена от Макгилди.
Останали бяха, разбира се, пръснати тук-там малки парчета земя, собственост на фамилиите Ганьон, Лавиолет и Дьошарм, но адвокатът на Макгилди, дошъл да им съобщи новината (Макгилди не бяха посмели да го сторят лично), съвсем недвусмислено им изложи вижданията на клиентите си: за да стигнат от един свой имот до друг, членовете на триумвирата Ганьон-Лавиолет-Дьошарм имат интерес сериозно да се поупражняват в скок на дължина.
Направо да полудееш, че и да драснеш кибрита на цял Онтарио!
— Знам — кимна Зенаид. — Самата аз съм не по-малко разстроена.
И напъха в устата си още една палачинка с кленов сироп. Бяха се събрали общо петнайсетина души в просторната дневна на дядо Ганьон, където на видно място висеше портрет на Жак Картие10.
— Нищо не ви принуждава да заминавате.
Зенаид бе уверена точно в обратното. Както и всички членове на малката общност (Мисиками се обитаваше целогодишно от едва петдесетина души), един от Дьошармови, журналист в Монреал, бе научил новината за катастрофата в началото на седмицата и незабавно предприе разследване, чиито резултати се оказаха подчертано неприятни: бащата и синът Макгилди бяха подготвяли удара си от месеци насам.
— И още преди да бъдат сигурни, че ще могат да купят, са се свързали с групата Аткине.
— Името нищо не ми говори.
— Това е компания, специализирана в благоустройството на туристически зони. Строят почти навсякъде, като се започне от Ванкувър, та до Карибите.
— Да не би да смятат да превърнат Мисиками в Дисниленд?
