След като се разделихме с полумрака на изложбената зала, слънцето навън ни заслепи. От паркинга в далечината се виждаше долината, заедно с надвисналия над нея град. Единият му край опираше до извисяващ се стръмно нагоре хълм, след който имаше впечатляващ с дължината си виадукт, част от новата магистрала, извеждаща автомобилите от тукашния край чак до Неапол. За миг Джон се спря и се загледа натам като капитан на мостика на кораба, който единствен от целия екипаж предугажда надигащата се буря. Смътно ми напомни как изглеждаше преди няколко месеца, когато го видях през прозореца на апартамента му в Торонто — тогава огледа улицата долу със същия зорък поглед. Но после внезапно осъзна, че с Рита го чакаме, обърна се към нас и извинително ни кимна. Ние се качихме в колата и потеглихме обратно към Вале дел Соле.
Джон успя да уреди двамата да се измъкнем навън след вечеря, без да предизвика подозренията на Рита. Само й обясни, че ще излезем да изпием по чаша като израз на приятелството помежду ни. Навън още бе светло, небето се озаряваше от златистите лъчи на залязващото слънце, което вече се спускаше зад планините. Едно петнисто селско куче за кратко ни проследи по пътя към селския площад.
— Рита ми спомена, че си я завел в родното си село — заговорих аз.
— Да.
— Замислих се за твоето семейство. Какво се е случило с роднините ти?
— Войната погуби някои от тях — обясни ми той. — Предполагам, че повечето от останалите вече са умрели.
— Не си ли бил близък с тях?
— Германците не са като италианците. — Усмихна се пресилено, опитвайки се да смекчи впечатлението от мрачния си тон. — Ние се придържаме към по-други правила на поведение.
Кръчмата беше празна, с изключение на младия мъж зад тезгяха. За него си спомних, че е внук на стария, вече починал собственик, който държеше кръчмата, когато аз бях дете. Поръчахме си две бири и се настанихме на терасата, гледаща към площада. Дърветата по склона над ресторанта още оставаха озарени от последните слънчеви лъчи и бяха обагрени в оранжево и червено от гаснещата светлина. Сигурно същите тези дървета са се издигали тук и когато съм бил малък. Сигурно и тогава така са се обагряли преди всеки залез, защото не са се променили много или защото… толкова много са се променили.
— Намери ли това, което търсеше тук? — попита ме ненадейно Джон.
В интонацията му се долавяше някаква тъга.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто така мисля. Да се завърнеш отново в родния си край. Човек винаги се оглежда за нещо.
— Да. Не… Всъщност не зная.
Донесоха ни бутилките с бира и те останаха да стърчат на масата като опори, по които да се ориентираме и които да ни послужат като повод за срещата ни — сега ние бяхме просто двама мъже, седнали да изпият заедно по една-две бири.
— Рита може би ти е разказвала какво се случи с нашата майка — подметнах аз.
— Не много.
— Има някои неща, които така и не ми се изясниха. Останаха в мен някои въпроси, ненамерили своите отговори.
— Тогава си бил много малък, така че това е естествено. Не си можел всичко да разбираш.
— Да, така е.
— Но сега може би си попаднал на хора, които не ти разказват тъкмо това, което би искал да чуеш. Така ли е?
— Донякъде е така.
Той наля от бирата си в чашата бавно, оставяйки пяната да се надигне над ръба на чашата.
— Свързано е също и с бащата на Рита — добави той. — Мисля, че това би трябвало да е един от въпросите, които те вълнуват.
— Да. Точно така.
Светлината бавно започна да се отдръпва от площада, докато слънцето все по-упорито потъваше на хоризонта зад планините. Откъм далечния край на улицата, вече обгърнат в сянка, един стар земеделец се връщаше от нивата си.
— Мисля, че може да е бил германец — изрекох аз най-сетне. — Искам да кажа: бащата на Рита.
Джон обаче не ме погледна.
— Така ли говорят хората? Че бил германец?
— Не.
— Ама ти така си мислиш.
— Да.
— Защо?
— Не зная. Просто съм запомнил това-онова.
— Разбирам.
Имах чувството, че истината в моите подозрения ще зависи някак си от способността ми да ги защитя пред Джон.
— Германците са били тук през войната — заявих аз. — Двама от тях са пренощували в нашата къща.
— Но това е било много години, преди Рита да се роди.
— Зная. Но може би един от тях се е върнал обратно. Заради майка ми.
— Аха. Защото бил влюбен в нея, така си мислиш, нали?
— Отчасти, да.
— Но са изминали толкова много години.
— Той обаче може да е бил способен да я чака много дълго. Може би е имал семейство в родината си, при което се е прибрал след края на войната, но после отново е напуснал. Дори предполагам, че е бил издирван тук, вероятно от властите. Но е възможно да го е издирвало и семейството му.
Устните му до този момент бяха оставили бирата недокосната и пяната й постепенно спадаше.
— Какво семейство? — попита ме той.
— Това не мога да зная. Вероятно жена. Може би и деца.
Сега вече като че ли бяхме стигнали до болезнено интимен момент.
— И какво се е случило с тях? — отново ме попита той.
— Възможно е да се е стигнало до някакъв трагичен завършек. Нещо, от което той е избягал. Или пък просто ги е зарязал.
