— Разбирам.
Сега в тона му се долавяше нотка на примирение. Звучеше сразен от моята логика. И тъкмо заради това се реших да задам въпросите си още по-директно.
— Възможно ли е да е станало точно така? — замислено изрекох аз.
— Да, възможно е.
— Само че не изглеждаш много убеден.
— Не съм аз този, когото трябва да убеждаваш.
— Предполагам, че наистина не трябва.
— Но все пак би искал да узнаеш истината.
— Да.
— Но е възможно истината да не се окаже толкова интригуваща.
— Това не е най-важното сега.
Светлината почти изчезна и Джон избледняваше постепенно като сянка пред очите ми. От вътрешността на кръчмата заедно с бледосиньото сияние на телевизионния екран долетя шумът от някакъв мач.
— А след това? — отново поде разговора Джон. — Какво е станало след това с този мъж?
— Не зная. Може да е заминал за Канада, надявайки се да се срещне там с майка ми. — Но тя умря.
— Тогава това е бил краят на тяхната връзка. И краят на цялата история.
— Може би.
Той погледна към площада.
— Искаш да го намериш, този мъж — заключи той. — За това ли дойде тук?
— Не съм сигурен… Какво искаш да кажеш с това?
— Заради себе си ли го вършиш? Или заради Рита?
— Заради нас двамата.
— Но ако го намериш, какво ще представлява сега той за теб? Един злодей. Някой, който е съсипал живота на майка ти. И на Рита… Понеже просто е бил този, който я е изоставил, който нищо не е свършил. Ако всичко, което наговори, се потвърди, тогава той ще се окаже двоен злодей — някой, който е изоставил едно семейство и е съсипал второ семейство, като причината за това може би не е била друга освен неговата суета или преследването на егоистична наслада.
— Все пак не това е най-важното сега.
— А какво е най-важното?
— Да се разбере истината.
Сега се намръщи. Сведе поглед към ръцете си.
— Съжалявам — изрече накрая. — Не зная какво да те посъветвам.
Младежът, който досега стоеше зад тезгяха на кръчмата, излезе и включи осветлението на терасата. Бледа жълтеникава светлина обля всичко наоколо и му придаде червеникавокафяв оттенък подобно на образите от старите фотографии. Сякаш тази маса и тези столове бяха само спомени за онези, които са били тук преди толкова много години. Та нали тъкмо на тази тераса, край маса като тази, върху столове като тези, бях заварил дядо си и стария Антонио ди Лучи в онзи ден, в който от вратата на обора беше надникнал един непознат, със сини или сиви очи. Именно този непознат, който можеше да ми каже нещо повече за това, което сега толкова силно ме вълнуваше. Какво значение имаше сега онова, което може би се е случило тогава, след като е промито след изтеклите оттогава години, както всичко на този свят избледнява и отминава.
— По време на войната — започна Джон, — понякога се случваше така, че всичко се объркваше и ставаше много трудно да се преживява. Например моето родно село… оказа се, че се намира край железопътната линия, водеща към Дахау. След войната местните хора се кълняха, че нищо не са видели, че нищо не знаели, макар че истината, разбира се, е много по-сложна. Но как да принудиш хората да признаят това, как да приемат, че са били чудовища? Понякога истината е такава, че е твърде трудно да бъде обяснена. Далеч по-лесно е нищо да не се споменава.
— Но това не е правилно — възразих му аз.
— Да, може би не е правилно. В крайна сметка това бе една от причините, които ме подтикнаха окончателно да напусна Германия, това упорито мълчание. Често си мисля за децата, които са се родили след войната. Които са напълно невинни. Може би за тях тази тишина е по-добрият вариант. Или пък щеше да е по-добре въобще да не се бяха раждали, за да не бъдат обременени с греховете на своите родители, с това, което те са извършили или не са извършили. Така че това вероятно е най-доброто решение за търсенето на Рита и нейния баща. За нея ще е най-хубаво да си остане освободена от бремето, свързано с неговото минало или с лъжите, които той евентуално би й наговорил.
Искаше от мен доверие, но ми предлагаше и основанието, заради което да му откажа.
— Той може да е бил всякакъв, този мъж — замислено процедих аз. — Ако съдя по това, което току-що ми обясни. Би могъл да е бил и истински злодей.
— Да. Може би. Или може да е бил просто един най-обикновен човек. Да не е бил герой. Някой, който не желае да дава повече обяснения за миналото си. В живота на всеки от нас може да се открият подобни събития, които за другите ще останат завинаги неразбираеми. Дори може би и в твоя живот.
Извърна се към мен и ме изгледа. Внезапно ми стана ясно, че знае за нас с Рита. Може би не с всички подробности, нито какво точно е станало, но достатъчно, за да усеща, че нещо се е случило, че е бил прекрачен някакъв праг. Имах чувството, че той не толкова се старае да контрира моите подозрения, като противопоставя моята тайна срещу своята, а по-скоро се опитва да спечели доверието ми, да ме убеди да не продължавам да настоявам за този разпит.
