Но погледът й упорито отказваше да се фокусира само върху мен. Едва сега започнах да проумявам на какво всъщност се бях надявал тайно. Да си разменим някакво скрито съобщение, което да ни подскаже: да, това е възможно, пък и нали ние доброволно го бяхме избрали…
Сега тя стоеше до някакъв висок мъж, изглеждащ доста по-стар от всички нас. И доколкото успях да забележа, беше единственият друг мъж в къщата тази вечер, освен мен и Сид.
— Това е Джон — рече ми тя.
— О.
— Май ще трябва да отида до тоалетната.
Ние останахме при Джон. Сид още стискаше под мишница своята бутилка вино.
— Предполагам, че ние, мъжете, трябва да се държим сплотени един за друг — промърмори Сид.
— Да, така е — съгласи се Джон, но гласът му прозвуча доста стеснително.
— Аз съм Сид. А това е Виктор, братът на Рита.
— Да. Досетих се. Тя ми е говорила за вас.
Значи той бе този, за когото Рита ми бе споменала при нашия излет до Ниагарския водопад. Бе достатъчно възрастен, че да й бъде баща, защото наближаваше шестдесетте, а можеше и вече да ги бе попрехвърлил. В говора му се долавяше слаб акцент, а също и леко запъване, нещо като фъфлене.
— Да не си някой от нейните професори? — заинтересувах се аз.
— Не, не, ние просто посещаваме един и същи курс, това е всичко.
Някой включи музиката. Сид се наведе над ухото на Джон и му изкрещя някакъв свой коментар, на който Джон отговори само с едно кимване и с нещо средно между усмивка и гримаса. След това Сид се впусна в дълъг монолог, който не успях да проследя, като през цялото време оживено говореше и още по-оживено жестикулираше, а Джон остана с наклонено към него ухо, заслушан, реагиращ само с кимвалия и неуверени, половинчати усмивки. Той изглеждаше тук съвършено не на мястото си, отдалече биеше на очи, че се чувства доста неудобно, та затова беше нащрек през цялото време. Но същевременно си личеше, че се е примирил с попадането си в тази странна за него обстановка, сякаш някакъв комплекс за дълг го заставяше на всяка цена да стои тук. Имаше нещо в него, което някак си не беше на място — може би дрехите му, макар че привидно изглеждаха съвсем нормални, поизносен бял блейзър и памучни панталони в цвят каки. Да, изглеждаха прекалено намачкани, прекалено износени.
Сид най-после спря да говори.
— Аха — кимна за последен път Джон. — Да.
За миг ние тримата застинахме в пълно мълчание.
— Какво ще кажете да отидем да изпием по едно? — предложи ни Сид.
Последвах го в кухнята. Елена се бе спряла край вратата на кухнята, увлечена в някакъв разговор. За миг погледите ни се кръстосаха и тя ми кимна, но само колкото да се каже, че ме е поздравила.
— Това би трябвало да е прочутата сестра лесбийка — предположи Сид.
Значи Рита така я бе представила пред него.
— Да.
— Добре ли се чувстваш, приятел? Виждаш ми се малко блед.
— Някаква настинка или нещо подобно.
Той отпуши своята бутилка с вино.
— Пресуши чашата — рече ми той, докато наливаше виното в нея. — Помага за оправяне на настроението.
Останахме в коридора, пред вратата на всекидневната. Рита сега се намираше на другия край на всекидневната, край предния прозорец, разговаряше с някаква едра жена с пухкав пуловер, която имаше вид на пълна нейна противоположност. Рита нито за миг не отклони погледа си от нея, имаше доста изнервен и притеснен вид, сякаш цялото й тяло бе напрегнато, понеже си въобразяваше, че всички тук гледат само нея. Роклята на гърба й се бе смъкнала и откриваше част от кожата й във формата на полумесец, обсипан с дребни следи от акне. Искаше ми се да стана, да притичам до нея и да я наметна със сакото си, преди да я изведа от тук.
— Трябва да прескоча до тоалетната — казах на Сид.
В банята се задържах дълго, приседнал на ръба на ваната. Грешка беше да идвам тук тази вечер; въобще напоследък всичко при мен беше поредица от грешки. Грешка бе нашето пътуване до Ниагарския водопад, моето идване преди това в този град, както и връщането ми към спомените от далечното минало и само наполовина осъзнатите чувства от детството ми — всичко това се изправяше пред мен като безкрайно уравнение, чийто отговор напразно се опитвах да налучкам, чиито променливи аз завинаги бях приковал към местата им, така че всеки опит да се разместят отново, довеждаше само до още по-голям хаос. Бе някаква лудост това, което се случваше с мен; но единственият изход бе да продължавам само напред, към още по-голямата лудост.
Банята бе пълна със свидетелства за присъствието на Рита и Елена: пластмасови подложки за сапуните, няколко редици от гилзи с червила и спирали за мигли, комплект парфюмирани сапуни, масла за баня, както и няколко косми по пода. Във въздуха витаеше нещо интимно, лично, но и неутрално, така както навремето в общата стая на Рита и Елена в дома на семейство Амхърст, където те са си споделяли всичко още от ранно детство. Отново се замислих за Рита, как се е къпала тук, сред своите мазила и сапуни, как се е излягала гола във ваната, как се е радвала на тялото си.
Почука се отвън на вратата и се чу женски глас:
— Хей, какво става вътре, да не си се схванал?
Последва закачлив смях.
