— Или може би си играе с него.
— Кой е той, впрочем?
— Мисля, че е братът на Рита.
— Хей, ти, брата на Рита. Хубава сестричка си имаш.
Когато излязох, заварих скупчен около вратата цял орляк от жени.
— Сигурно сега се чувства като в Холандия — рече едната от тях, но не го произнесе с презрение. — Заобиколен от толкова много лесбийки.
Огледах се за Сид. По някакъв неясен за мен начин той бе успял да се хареса на една група от четири-пет жени и сега бъбреше оживено с тях във всекидневната.
— Не искам да кажа, че ще го направя — обясняваше им той. — Но може би е по-справедливо заради начина, по който бях отгледан.
— Брей, какъв философ се извъди!
Ала все пак на всички бе ясно, че той успява да им надделее, да обсеби вниманието им, тъй като струпаната около него женска група всецяло го бе удостоила с любопитството си, все едно че бе някакъв своеобразен талисман или награда.
Рита премина покрай нас на път за кухнята. За кратко остана там сама. Веднага отидох при нея, тъкмо когато тя се бе навела да извади нещо от хладилника. Инстинктивно посегнах да я докосна. Но тя потрепна като ужилена.
— О, ти ли си?
— Виж, Рита…
Ала вече изглеждаше невъзможно да говорим. Тя остана скована до вратата на хладилника, напълно инертна, само наполовина обърната към мен и за миг между нас като че ли прескочи искра, напомняща за онова взаимно отблъскване, за ненавистта, каквато може да има само между най-близки роднини, едновременно интимни, но и един друг унижаващи се и огорчаващи се.
Точно тогава, за беля, Сид влезе при нас.
— Хей, приятели, какво не е наред?
За пръв път той показа някаква заинтересуваност изпод привидно нехайната си външност, желание да узнае какво място му е отредено.
— Дойдох да взема питиета — отвърна му Рита и излезе от кухнята.
— С нея всичко ли е наред? — попита ме Сид.
— Не зная. Мисля, че да.
— Малко е прекалила с този грим, бих казал. Някак си не е в нейния стил.
Разсеяният ми поглед попадна върху тортата, оставена върху кухненския плот. Отгоре се четеше надписът „ЧЕСТИТА ДВАДЕСЕТГОДИШНИНА“.
— Трябва да си вървя — рекох аз.
— Явно не ти понася много тук. Аз мисля, че бих могъл още да поостана.
В коридора пък се разминах с Джон. Внезапно ме обзе подозрението, че той, докато съм бил там вътре, през цялото време ме е следил незабелязано.
— Не се ли чувстваш по-добре? — попита ме той.
— Извинявай. За какво ме питаш?
— Ами твоят приятел ми спомена, че нещо не си се чувствал добре.
— Да. Не. Само нещо съм понастинал.
— Аха. — Като че ли искаше да ме задържи там, да ми съобщи нещо важно. — Е, добре. Може би пак ще се видим.
Щом излязох навън, веднага ми се зави свят. Обзе ме неясното усещане, че ме тресе, че ме боли навсякъде, но все още не можех да се отърся от надеждата, че моето тяло вече няма нищо общо с мен, че е просто едно физическо бреме, от което все някога ще съумея да се отърва, но само ако изобретя метод да се изхлузя от него. Все едно че бях достигнал някакъв предел отвъд болката, точно на границата на поносимото. Веднъж, когато бях в Африка, ми се наложи да извървя много километри сред сахарската жега, докато глупаво се опитвах да налучкам пътя до отдалеченото селце Догон. По едно време тежестта на раницата ми, болките в схванатите ми мускули и обзелото ме отчаяние ми се сториха дотолкова непоносими, че ме обзе същото главозамайващо усещане, че съм напълно изоставен на произвола на съдбата, че в настоящия миг само плувам нанякъде, съвсем безпомощен, без никаква надежда за убежище.
Навън, на улицата, прозорците на околните къщи продължаваха да светят иззад спуснатите завеси. Всеки прозорец, покрай който преминавах, ми напомняше за втренчено в мен око: ето, в тази стая, в тази къща никога не бях влизал — тъкмо това, навярно, ми подсказваше нейният прозорец. Представях си образно как вътре обитателите на тези къщи си седят пред телевизорите или камините, заобиколени от децата си, от любовниците си или от съпругите си, докато аз си оставах лишен от всички тези възможности.
