Преди кацането си самолетът се завъртя, за да следва извивките на бреговата линия. Брегът в ранната утрин бе изпъстрен с разноцветни участъци в червено, жълто и синьо от стотиците плажни чадъри, подредени в идеално опънати редове като оловни войничета, очакващи някаква въображаема военна атака откъм морето. Или тези чадъри бяха разпръснати, за да приветстват пристигането ни в страната, в която царуваше един безкраен празник, за да ни бъде припомнено на нас, натъпканите в търбуха на тази стоманена птица и напуснали Италия преди толкова много години колко глупави сме били, докато далече долу пред нас свиреха оркестри и знамената бурно се развяваха от вятъра.
Зад гишето на паспортния контрол един млад мъж с униформа в цвят каки се взря в документите ми с неприкрито подозрение. За миг погледът му се втренчи в името ми, после в мястото на раждане, отмести се към лицето ми, накрая служителят ме поздрави с: „Добре дошъл в Италия“, — с онзи равнодушен тон, с който навярно ежедневно поздравяваше десетки или може би стотици хора. Взе визовия печат от малката кутийка с полуизтрит надпис „Рим — летище Фиумичино“ и го притисна в ъгъла на страницата от паспорта ми, след което вписа датата. Бях се наслушал на какви ли не истории за млади мъже, които веднага след пристигането си в Италия били привиквани за военна служба, но този чиновник явно не проявяваше към мен подобен интерес, така че вече бях свободен да си вървя, преди погледът му да се насочи към следващия от опашката.
Автобусът за Рим напредваше по магистралата през хълмистия пейзаж и преодолявайки много завои, започна да си проправя път сред предградията, складовете и фабриките, както и покрай първите многоетажни жилищни блокове. По-нататък дойде ред на по-старите къщи с изпопадали хоросанови мазилки, с метални врати на оградите около предните дворчета, където се виждаха овощни дръвчета. Накрая преминахме покрай останките от градските стени, които ни създаваха усещане, че сме попаднали сред концентричните пръстени на някакво гигантско древно дърво. От двете страни се извисяваха внушителни палати и църкви, а навред край тях бяха пръснати парцели с останки от древни руини подобно на отдавна изоставени строителни площадки. Щом автобусът взе поредния завой и излезе на един претъпкан с автомобили булевард, отляво внезапно изскочи Колизеумът като масивна призрачна грамада от арки и кухини, но се скри от погледите ни, когато автобусът зави, за да се напъха в някаква невероятно тясна странична уличка.
Спряхме край гара Термини. Още бе рано сутринта, но въздухът вече бе започнал да се замъглява, пренаситен от изгорелите газове на хилядите автомобили. Усещаше се неприятният мирис на нагорещен асфалт, долавяха се и стотици други миризми с неясен произход, така че въздухът миришеше на какво ли не, само не и на чистота и свежест. Когато слязохме, заварихме няколко таксита подредени до тротоара. Чевръстите таксиджии веднага се заеха да наместват чантите и куфарите, преди някой да е дръзнал да им откаже. Един от тях, по-възрастен мъж, с яке и шапка, се спусна към мен точно когато взимах багажа си.
— Искате ли такси? — попита ме той.
В пътеводителя бях открил един евтин хотел, където възнамерявах да остана няколко дни, преди да поема към моето родно село.
— Трябва да отида някъде около пиаца Навона — обясних му аз на италиански.
— А, значи си италианец. — Но от пресилената му усмивка веднага ми стана ясно, че той много-много не ми повярва и продължаваше да подозира, че съм чужденец.
Таксито пое по булеварда. Трафикът вече бе станал ужасяващ. Никой не спазваше осевите линии, а колелата на колите отекваха глухо по паважа.
— От Америка ли идваш? — попита ме таксиджията.
— Да. Не. — Трябваше да се напрегна, за да говоря по-гладко на италиански. — От Канада. Но съм роден в Италия.
— Аха. — Той хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане, за да ме огледа по-добре. — За пръв път ли се връщаш?
— Да.
Таксито профучаваше през просторни площади с фонтани, сякаш целият град представляваше толкова голямо пространство за прекосяване, че се налагаше едва ли не да летим по права линия от началната до крайната точка на маршрута. Когато преминавахме покрай фонтаните, се почувствах безкрайно отчужден, тъй като не знаех нито имената им, нито тяхната история. Със същия успех можех да се озова, където и да е другаде по света, просто като турист, който поназнайва нещичко за мястото, където е попаднал, както и няколко фрази на местния език.
Таксиджията изглеждаше толкова уморен, че се усъмних дали не беше към края на смяната си. Лицето му беше посивяло и сбръчкано от изтощение.
— Навремето и аз си мислех дали да не замина за Канада — призна ми той. — Само че тук ми е по-добре.
Не знаех как да реагирам. Все едно да сравняваш ябълки и портокали или пък тези руини и фонтани, отдавна поели миризмата на толкова много история, с нещо напълно ново и свежо.
— Да, така е — благоразумно се съгласих аз.
Той запали цигара, след което ми подаде пакета.
— Пушиш ли?
— Да. Благодаря.
