Помня, че веднъж се опитах да й покажа в атласа къде се намира нашето село. Но дори и в най-подробния атлас, който успях да намеря в университетската библиотека, нашето село въобще не беше посочено, така че тя май се усъмни дали наистина съществува такова място, дали пък не бе плод единствено на моето въображение и дали там, сред гъсто сплетените тънки очертания на планинските пътища и на релефните линии на картата, се криеше местоположението на това ненаименувано на картата струпване на истински къщи, с реални хора, крачещи по уличките, където исках тя да се озове. Ако отидеше там, тя би трябвало да извърви своя път. В представите си мислено чертаех линията, която трябваше да следва: малката долина на юг от планините под Швейцария, надолу през равнините по поречието на По, след което трябваше да продължи сред нарастващата жега още много на юг. Страната щеше да я приеме и задържи, защото нали в края на краищата тя бе наполовина нейна рожба и тези хълмове бяха в кръвта й, както и това тъй синьо небе, и тези невзрачни руини, и опечената от слънцето земя. За нея нямаше друго пътуване, освен обратно към корените. Тя бавно се спускаше в моя блян към селото, което можеше да назове свой дом, бях сигурен, че тя непременно ще дойде там, както понякога се озоваваш в края на дълъг, изнурителен път след години скитане из чужди краища.
Подготвях заминаването си, освобождавайки живота си от всичко, което преценявах като излишно. Досегашният ми живот приличаше на сенник, който за кратко бях опънал над себе си. Струваше ми се страшно необходимо да уредя толкова много неща: прехвърлих правата върху апартамента на друг наемател; разпродадох повечето от мебелите си; изнесох доста кашони, пълни с овехтели дрехи, които стояха още от времето след дипломирането ми в гимназията и още пазеха мириса на моя тогавашен живот. Предадох ги на една благотворителна организация. Купих си билет за самолета, но с възможност за връщане до една година след датата на издаването му. Този вариант ми изглеждаше някак си по-различен от досегашните ми пътувания — осигурявах си шанс за връщане, какъвто авиокомпаниите и туристическите агенции предлагаха сред другите си бонуси, за да позволяват на онези, чийто живот не бе напълно уреден или които можеха да преживеят някаква катастрофа, или да променят намеренията си, или пък да решат да отложат заминаването си, да не бъдат изгубени като клиенти.
Изненадах се колко оскъдни бяха моите притежания — това, което наистина бе мое и което имаше смисъл за мен, а не някакви жалки дреболии от ежедневието. На първо място писмата на Рита; после книгата, която имах още откакто бях дете — „Пътеводна светлина“, преразказваща Библията с много илюстрации. Помня как бях обходил цялата къща след смъртта на баща ми, за да събирам неговите вещи и накрая се озовах само с няколко дреболии: един часовник, една самобръсначка, старата му венчална халка, която и аз носих на пръста си в продължение на няколко седмици като някакъв скъпоценен талисман и после я свалих. Накрая се оказа, че всичките ми по-ценни притежания спокойно се побираха в стария ми сак, с надпис „Краун Роял“, който изтупах от прахта, полепнала по него за толкова много години. Очевидно произлизах от род, в който не държаха много на вещите, бележещи родовата принадлежност. Нямахме нито скъпоценности, нито пръстени с печати, които да ни придават достатъчно тежест в материалния свят или да са знак за минало богатство и процъфтяване и които да бъдат предавани от поколение на поколение. Замислих се за малкото ценни неща, които бях взел със себе си от Италия: сгъваемия нож, книгата „Житията на светците“, медалите на дядо ми от войните… все вещи, които бих могъл да завещая на дъщеря си или сина си, заедно с историята на всеки от тези предмети, които сега се бяха разпилели, досущ като спомените ми за тях, губещи се някъде в паметта ми. Не че тези вещи значеха толкова много за мен или пък точно обратното — че беше неприемливо ревностно да ги съхранявам.
