— Е, може пък така да е по-добре. Сега, ако си намериш жена, няма как да знаеш какви ги е вършила преди теб. Докато по мое време, като видиш някое момиче на танците и тя ти се усмихне, ти, преди даже да си я питал как се казва, трябва да отидеш при родителите й. Още помня майка ти и баща ти — не знам дали знаеш, ама аз бях този, дето ги запозна. Ужасно е, като си помислиш как свърши всичко. Хората тук все повтарят, че всичко било заради майка ти. Говоря за това, което той направи. Продължават да говорят така, даже и след толкова години. Но никой не знае какво е в сърцето на човека, когато извършва подобни неща.
— Не подозирах, че си го познавал.
— Той имаше навика понякога да се отбива тук и да ни продава по нещо от стопанството си. А пък майка ти познавам от пазара. Просто се отбивах при нея да си поприказваме. И така веднъж я видях на отсрещната страна на площада, докато баща ти беше тук, при мен. И аз излязох отвън и й казах, че има тук един млад мъж, който тя трябва да види.
— Мама ми е разказвала, че се срещнали на събора в Кастилучи.
Обаче Лучано настояваше на своето.
— Грешиш за това, понеже го помня, сякаш бе вчера. Все едно че още виждам изражението на лицето на баща ти, когато я доведох при него. Знаеш как става това. Той искаше да се държи така, като че ли нищо особено не е станало. Само че на мен още от самото начало ми стана ясно, че те са просто родени един за друг. И така двамата не след дълго свикнаха да се виждат тук, когато майка ти идваше на пазара в нашия град. Така се разчу за близостта на твоите бъдещи родители.
Значи се оказа, че той е бил приятел и с баща ми. Нищо от това не съвпадаше със спомените ми за Лучано, понеже го бях възприемал единствено като довереник на майка ми.
— Не знам дали знаеш — продължи той, — ама най-интересното е, че твоят баща харесваше най-много в майка ти това, че беше образована. Макар че тя всичко на всичко беше завършила осми клас, което сега е нищо, но тогава всеки, който бе завършил пети клас, минаваше за професор. Тъкмо за това баща ти най-много съжаляваше — че не бе получил достатъчно образование. Преди да срещне майка ти, той дори бе готов да се запише в семинарията, само и само да не бъде принуден цял живот да се бъхти с няколко десетки декара камениста земя, за да има препитание. Но след като се ожениха, той никога не забрави за онези няколко класа в училище, с които тя го превъзхождаше. Тъкмо това може би накрая ги докара до разрива, да, така бих казал сега. Смешно е понякога как се извъртат нещата в живота. — Сведе поглед в чашата си. — Е, добре — въздъхна той. — Всичко можеше да бъде и много по-различно.
— Аз пък се чудя за онзи мъж — заговорих за това, което особено ме вълнуваше. — Онзи, по когото мама се е увлякла.
— Така ли? Е, да, разбира се, и това го имаше.
— Знаеш ли кой е бил той? Откъде е дошъл?
— Съжалявам, но за това не мога да ти помогна.
— Искаш да кажеш, че не го познаваш?
— Не мисля, че въобще някой го е познавал, освен твоята майка, разбира се. Хората знаят за него или поне така говорят. Но ти сам знаеш как стават тези работи, как хората обичат да си измислят какво ли не.
— Ама ти наистина ли никога не си се срещал с него?
— Не, не. Не мога да си спомня за такава среща.
— Обаче аз веднъж те чух да говориш за него. Беше тук, на пазара, когато с мама бяхме дошли, за да купим от твоите зеленчуци. Беше в същия ден, когато ми даде монетата.
— Да, помня и това много ме учуди. Не казвам, че не е вярно, но не помня някога през живота си да съм вършил нещо такова.
— Ти ми каза, че монетата носи късмет. И че спряла един куршум да не прониже сърцето ти по време на войната.
— А, това ли било? Само че не може да съм бил аз, защото никога не съм бил на война. Просто не ме призоваха.
— Тогава, какво, да не би да си измислил цялата история? Защото на твоята монета имаше един вдлъбнат белег.
— Сигурен ли си в това? Нали ме знаеш какъв съм. Все обичам да измислям разни трикове. Или може просто ме бъркаш с някого.
Вратата към кухнята отново се отвори и оттам в ресторанта надникна един намръщен, широкоплещест и набит мъж. Погледът му се прикова върху бутилката, оставена върху масата, след което само поклати глава укорително и побърза да се оттегли в кухнята, без да отрони и дума.
За щастие Лучано не го видя.
— Сам виждаш как всичко се преплита — продължи той. — Ти имаш твоята версия, аз пък имам моята. Истината навярно не съвпада нито с едната, нито с другата.
Наля си още малко коняк в чашата.
— Сигурен ли си, че не искаш от това? — попита ме моят домакин, макар че едва сега, за пръв път, се досети да ми предложи.
— Не, наистина, не искам. Но ти благодаря все пак.
Като че ли действително нямаше как да го убедя да приеме моята версия за онези събития.
— Все си мислех, че е бил германец — добавих аз. — Имам предвид любовника на майка ми.
— Германец? Какво те кара да мислиш така?
— Ами онова, което ти й каза в онзи ден. И защото после се случи веднъж да го видя, на излизане от обора. Заради това как изглеждаше. Заради сините му очи.
