— Това още нищо не означава. Тук можеш да намериш много хора със сини очи, руси като истински германци. Знаеш, че може да са потомци на норманите, които са минали оттук. Още са запазени основите на църквата, която издигнали в града, сам можеш да ги видиш. Намират се там горе, край древната крепостна порта, останала още от римляните.
— Но аз си го спомням толкова ясно — опитах се да го опровергая. — Той бягаше от обора на дядо. Ти спомена, че дошъл да го търси някой от германското посолство, защото през войната бил дезертьор или нещо подобно.
— Дезертьор? Ама кого ще го е грижа за това толкова години след войната? Виждаш ли някакъв смисъл в цялата тази история? Че той за подобна постъпка би могъл дори за герой да бъде обявен.
Така се озовахме в безизходно положение. Или може би за всичко съм се бил заблуждавал.
— Както и да е, защо ти е нужно сега да разравяш тези толкова стари истории? — попита ме Лучано. — Каквото било, било и си остава там, в миналото. Само си блъскаш главата да размишляваш върху това.
— Просто се надявах най-после да ми се изясни — обясних му аз.
— Знаеш как ни изглежда понякога миналото. Също като жената: отдалеч ни се струва безкрайно приятна, ама като се взреш по-отблизо, започваш да забелязваш куп несъвършенства.
Антонио привърши с подреждането на масите за вечеря.
— Дядо, скоро ще трябва да отворим — напомни му той.
— А? Да, да.
Лучано сега придоби замислен вид. Разсеяно разклати бутилката с коняка, за да провери колко от питието е останало в нея, преди да си налее още малко в чашата.
— Не са много хората, които знаят това, но аз имам свое обяснение — заяви той. — Не е кой знае колко различно от това на твоята майка. Когато бях млад, само на седемнадесет, имаше едно момиче, по което бях полудял. Всъщност ми беше братовчедка. И се канехме да избягаме, заради семействата ни, разбираш какво означава това, само че нали едното води до другото и така тя забременя. След което вече нищо не зависеше от мен — нейните родители я държаха заключена, а когато тя роди детето, веднага го изпратиха в някакво сиропиталище. А аз дори веднъж не го видях. Когато си млад, все си мислиш, че ще превъзмогнеш всички тези неща, че даже и да си допуснал грешка, можеш да продължиш нататък. Ала аз така и не успях да забравя какво се случи тогава. И не можех да престана да мисля за това дете. Затова накрая — беше преди петнадесетина години — отидох при родителите на момичето. Те бяха единствените, които знаеха къде мога да го намеря. Дори и самото момиче не знаеше, междувременно те й бяха намерили съпруг в Аржентина, така разрешиха тогава нещата. Родителите й ми казаха: остави тая работа, всичко вече е в миналото, но аз настоявах да узная. Накрая ми казаха името му — Аурелио, така го кръстили — както и един адрес ми дадоха, който се оказа някакъв хотел в Термоли. Когато отидох там и попитах за момчето, препратиха ме в кухнята. Заварих го завряно в един ъгъл, слабоумно се оказа, това веднага си пролича, сам знаеш как изглеждат такива деца. Трябва да ти призная, че още в минутата, в която го видях, си казах, че ще е най-добре веднага да се обърна и да се прибера у дома, като го видях там запряно като животно. Оказа се, че го държали просто така, по милост, като от време на време му възлагали това и онова, ама някоя по-проста работа. Но тогава ме прободе нещо, просто не мога да ти го опиша, все едно че някой ми стисна сърцето, защото, знаеш ли, виждах или усещах може би, че бе мой син. След това започнах редовно да го посещавам, два пъти месечно. Винаги на една и съща дата, понеже той това поне можеше да разбере, пък и му харесваше да е винаги същото. Носех му разни неща, дори му купих малък апартамент, та да не виси в килера, дето му бяха приспособили в хотела, че той по-скоро приличаше на килия. Плащах и на една жена да го държи под око. Ала дори след всичко това не мислех, че той осъзнава какъв бях аз на него, защото беше като малко дете, като бебе дори. Но никога никого другиго не съм обичал така, както него. Това, което ми даваше, не можеше да се сравни с всичките богатства на света. И тогава, един ден, заради нещо съвсем дребно, за някаква топка или за нещо подобно, че може даже и пеперуда да е било, само толкова зная, се затичал да прекоси улицата и една кола го блъснала. Просто така. Когато научих, вече го бяха погребали. Никой дори не се бе сетил да ми се обади. След това за мен вече нищо не е същото.
Очите му отново се навлажниха.
— Съжалявам — промълвих аз.
— А, добре. Нали всеки трябва да си носи кръста.
Отново потъна в мълчание, обсебен от своето страдание. Междувременно пристигнаха двама клиенти и на лицето му за миг се появи макар и повехнала усмивка за поздрав, която скоро след това угасна.
— Трябва да се залавяш за работа — напомних му аз.
— А? О, тук ме държат просто така, за да ме накарат да се почувствам важен. Братът на жена ми, той е шефът тук, той всъщност върти това място. Надявах се, че синът ми ще поеме всичко тук, но той предпочете да се трепе за чуждите в големия град, вместо да работи тук за баща си.
