Сигурно съм много лоша, но оставам в залата за аутопсии и не се притичвам на помощ на Махант. Пет пари не давам дали ще му прилошее, или ще припадне, стига да не повърне на пода и да не си счупи главата в плочките. Само се преструвам на загрижена, но дълбоко в себе си зная, че не ми пука за него. Надявам се той и веселата му шайка федерални агенти да си тръгнат и никога да не се върнат.
— Виж това! — казва Люк, който разрязва сърцето върху една дъска.
Използва кърпа, за да подсуши част от него, и ми показва скорошна миокардиална контузия, която прилича на малко синьо-черно петънце върху бледия сърдечен мускул.
— Все едно електрическият ток е ударил силно сърцето и то е спряло — казва Люк.
— Смяташ ли, че е изпаднала в безсъзнание в резултат на раната на главата? — пита Ан. — На скенера определено се видя субарахноиден кръвоизлив.
— Възможно е — отговарям аз, — но това няма значение, защото травмата на главата не е допринесла за смъртта й. Би могла, при други обстоятелства, но в случая жертвата е била мъртва, преди да падне на земята.
— Всички данни ли отчитате? — добавя Люк, докато прави снимки. — Смъртта е настъпила в резултат на спиране на дишането вследствие на електрическия удар. Най-вероятно е оцеляла едва няколко минути след удара и едва ли е разбрала какво й се е случило.
На другия бряг на реката се издигат покривите на Бостън, чиито керемиди и комини приличат на плочките по гърба на огромен сив дракон. Наблюдавам как хоризонтът просветлява и слънцето изгрява пред очите ми.
От кабината ми се открива великолепна панорама, която ми позволява да се насладя на зората, докосваща новия ден, на реката, сменяща пъстрите сини багри със зелени нюанси. Железните лампи премигват бледо покрай алеята за джогинг, изпълнена с хора, излезли да потичат или да покарат колело. Светът се събужда както обикновено, сякаш предната вечер — и то на километър-два оттук — не се е случило нищо. Ако съдя по гледката, която се открива от прозореца, никога няма да предположа, че новината за смъртния случай в парка „Кенеди“ вече е стигнала до медиите.
Вървя по килима с чаша силно кафе в ръка, което току-що приготвих сама на еспресо бара. Сядам зад подковообразното си бюро, отрупано с големи компютърни монитори. През последния един час не правя друго, освен да записвам и превеждам.
Разделих думите на изречения, като се ръководих от интонацията и паузите, положих всички усилия, за да придам някаква форма на онова, което чух от аудиоклипа, който Тейленд Чарли ми изпрати предната вечер.
Интерпретирането на символиката и смисъла на подобни кодирани послания наподобява гадаенето на бобени зърна, но в този последен запис най-силно ме поразява не споменаването на
Моли Хиндърс ли е била първа? Това ли има предвид Тейленд Чарли? И какво предстои? Да не би Елиза Вандерстийл? Или може би има предвид нещо съвсем друго? Чудя се колко ли лична информация за мен е събрала Кари за годините, в които е шпионирала Натали, сестрата на Джанет.
Кари спокойно би могла да научи всички тези подробности, ако си го е поставила за цел, след което да ги предаде на свой съучастник, а той да ги използва, за да ме сплашва и унижава. Минава ми през ума, че това е някой с брилянтен ум, но увредена психика, защото именно с такова впечатление оставам, когато слушам записите му.
Но защо? Има толкова други възможности да се подиграе с мен. Защо му е да избира някакви глупави имена, с които са ме наричали като дете? Защо не е избрал далеч по-грозните прякори, с които ме наричат сега? Това е толкова детинско. Напомня ми за заяжданията на сестра ми, когато бяхме малки. Решавам, че новият съучастник на Кари явно се забавлява по такъв хлапашки начин — рецитира стихове на италиански с компютърно синтезиран глас, който трябва да ми напомни тежкото дишане на баща ми и да ме унизи. Правя пореден опит да се свържа с Бентън. Включва се телефонният му секретар. Оставям ново съобщение:
