Няма да споделя това нито с Марино, нито с когото и да било, докато не получа повече информация. Всяка среща, всяко зърване, макар и отдалеч, на евентуалната жертва са важни за определяне часа на смъртта, но аз трябва много да внимавам каква информация предавам, ако не съм я проверила предварително. Снимките на шофьорските книжки не се отличават с кой знае какво качество, но тази Елиза Вандерстийл е по-пълничка от колоездачката, която срещнах. Лицето на фотографията е по-широко, а кестенявата коса — по-къса в сравнение с тази на младата жена с маратонки „Конвърс“ и конска опашка. Не знаем обаче кога е правена снимката. Жената може да изглежда по различен начин днес.
— Нещо друго? — питам аз. — Някакви лични вещи? Много колоездачи носят раници или пък закачват на колелата си чантички, в които държат портфейли, ключове и прочее.
Не добавям, че не си спомням да съм видяла нещо подобно по време на срещата си с младата колоездачка на Куинси стрийт. Барклей обаче казва, че не е видял чанта нито на самото колело, нито в близост до него.
— Това не означава, че не е имала чанта — добавя той. — Но може да е открадната от убиеца.
— Все още не знаем дали това е убийство. — Няма да се уморя да го повтарям. — Все още не знаем нищо. — Връщам му телефона.
— Колко хора успяхте да разгоните от местопрестъплението, след като пристигнахте тук? — Марино го пита какво се е случило, след като сигналът е бил подаден по радиостанцията.
— Няколко души се опитаха да минат оттук.
— В каква близост се озоваха? — пита Марино, без да си направи труда да погледне към Барклей.
— Не ги оставихме да се приближат.
— Но това са само тези, за които знаем — казва Марино и се отправя с енергична крачка към близначките.
— Двама студенти… трима, ако трябва да бъда точен — извиква Барклей подире му. — Отпратих ги, преди да успеят да видят каквото и да било. Изобщо не видяха, че има труп. — Последните му думи са насочени към мен. Чудя се какво ли е правил, преди да пристигне тук.
Той е елегантен и трябва да се признае, че изглежда добре в панталоните си с множество джобове, блузата с къси ръкави и баскетболните кецове. Всичко, от главата до петите, е издържано в черно.
Пистолетът му лежи в кобур на дясното бедро, а значката му на детектив е окачена на колана. Със стегнатото си мускулесто тяло, красивото си като на кукла Кен лице и по войнишки къса руса коса Барклей прилича на звезда на свое собствено телевизионно шоу. Подушвам одеколона му от няколко метра. Познавам този тип полицаи. Наричаме ги гъзари.
Марино използва доста по-груб език по отношение на суетните млади контета като Клей, както се обръща към него. Не мога да си представя, че е възможно между тях да има приятелски отношения или някога да се появят такива. След като тази мисъл минава през главата ми, си задавам въпроса откъде се е появил прякорът на Барклей. Или по-точно казано, светва червена лампичка.
— Всички ли ви наричат Клей? — питам го аз, но всъщност се чудя дали някой друг освен Марино използва това име.
— Нямам представа защо изведнъж започна да ме нарича така, освен за да ме дразни, както обикновено. — Наблюдава разговора на Марино с близначките и казва: — Първото ми име е Том, второто — Дейвид. Хората ме наричат Том. Това просто е поредната му тъпа шега, която смята за гениална. Предполагам, че целта му е да насърчи и останалите колеги да ми се подиграват. Първо започна да ме нарича
Барклей продължава да пронизва Марино с поглед, а Марино продължава да разговаря с близначките, сякаш не знае какво става зад гърба му. Това обаче не е така. Пубертетските шеги, детинското поведение са негова запазена марка. Освен това има острия поглед на ястреб. Не пропуска и най-малкото трепване на Барклей. Добре че и аз не го нарекох Клей. Марино би го намерил за забавно, особено при положение че най-вероятно той единствен го нарича така.
Нищо чудно да е първият, но не и последният, който използва този прякор. За съжаление, когато става въпрос за прякори, лепнеш ли някому прозвище, няма връщане назад. Не бих се изненадала, ако скоро всички в полицейското управление в Кеймбридж започнат да говорят за Клей Барклей, сякаш тази тъпа рима е истинското му име.
— А вие как сте, доктор Скарпета? — Той се държи твърде весело и приветливо, сякаш сме се срещнали на прием или в претъпкан бар.
— Благодаря ви, че удържате нещата тук под контрол… — започвам аз.
